Концесиониране на публични услуги: Случаят с ЕРП-тата

Либерализацията на енергийния пазар в България представлява основен залог за развитието и моденизирането на родната енергетика. Към момента лицензи за преносна дейност на прозведено електричество са раздадени на три електроразпределителни предприятия - ЧЕЗ (Чехия, обслужва Севрозападна България), E.ON (Германия - севереизточната част на страната) и EBН (австрийци, южна България), които придобиват статут на снабдители, последни във веригата "производител - преносител - снабдител". Реално погледнато този процес на "отваряне" на пазара, раздържавяване и концесиониране на публични услуги, макар и вече започнал, е все още в началния си стадий. Още повече, че ако на документи пазарът на електроенергия се води "свободен", то в действителност нещата стоят доста по-различно. В момента тези три чуждестранни предприятия са в позицията на монополисти в търговията с електроенергия по отношение на така наречената "последна фаза", или доставка. Държавата в лицето на предходното правителство на тройната коалиция и сегашното правителство на ГЕРБ все още няма нито ресурс, нито политическа воля да направи нужната реформа на сектора, позволявайки на различни икономически агенти да се конкурират за предоставянето на тази услуга на пазара на електроенергия. Впрочем пълната либерализацията на сектора е обект на европейските директиви за либерализацията и децентрализацията на енергийния пазар в рамките на ЕС. Неспазването на тази директива предизвика стартирането на наказателна процедура срещу страната ни, последствията от която ще имат както имиджово, така и чисто финансово измерение.

И така, това кратко изследване си поставя за цел да анализира резултатите от процеса на концесиониране на услугите, които по характера си имат висока степен на публична значимост; да се направи очерк и да се даде оценка за последствията от делегирането на тези услуги на "частни икономически субекти", както и в последна сметка да щрихира основните проблеми и залози, пред които е изправен секторът, и в частност - ЕРП-та в качеството им на инвеститор.

Емпиричният опит, почерпен през вековете на проби и грешки и почиващ върху разумната икономическа логика, недвусмислено е доказал следното: частният сектор, тоест свободният икономически актьор, е несравнимо по-успешен в своите финансови начинания от, да речем, държавата като такъв. Това е така поради ред фактори, от които обаче като че ли основен е произходът на средствата, посредством които се осъществяват финансовите операции. Ако частникът борави със собствени финансови средства и капитал, то от друга страна администрацията, чиновниците и въобще публичният сектор го правят с парите, събрани от данъчните приходи от гражданите.

Логично е личният ангажимент и предприемаческата отговорност на частника да бъдат в пъти по-високи на тези на управляващия чужди средства държавен чиновник. Чисто и просто, ако не успее в начинанието си, частникът губи всичко - ето защо той има многократно по-силна лична мотивация да произвежда и продава стоката или услугата си при много по-ниски производствени разходи, с по-високо качество и количество, съобразно с реалните пазарни нужди. От висотата на качеството, което предлага, зависят неговата конкурентоспособност и печалба, сиреч пазарния дял на фирмата му и оцеляването й.

Правим тази кратка забележка само по една причина: да осветлим положението, в което се намират електропреносните предприятия у нас. Практически те са инвеститори, целящи, разбира се, да печелят. От това неминуемо би спечелила както цялата реална българска икономика, така и конкретният сектор: по-високите печалби означават по-значителни инвестиции, закупуване и подобряване на използваните технологии, по-малко загуби по електропреносната мрежа, по-висока ефективност, по-висока производителност на труда, а като резултат - повишаване на стандарта на живот на българските граждани.

Дълбоката логика на демокрацията е всъщност да поощрява и улеснява целия този процес. Всеки опит за държавна намеса в икономиката и пазарните принципи има за резултат изкривяване на пазара и представлява неизлечим удар по, така да се каже, икономическите стимули на субектите, претворени впоследствие в техните действия.

Казаното по-горе има пряко отношение към темата на изследването - концесионирането на публични услуги в случая с електроразпределителните предприятия (ЕРП-та).

От идването на ЕРП-тата у нас, спокойно може да с твърди, че услугата електроснабдяване се е подобрила чуствително. И дума на може да става за сравение със състоянието на сектора отпреди това - тежка бюрократизация, мъчителни и разходоемки режими на тока (въпреки функционирането на 4-те реактора на АЕЦ "Козлодуй"), загуба на огромно количество енергия по електропреносното трасе - плод на тоталната липса на инвестиции в енергийната инфраструктура, както и (не на последно място) неконтролируеми публични харчове, свързани с опасността от развитие на корупционен натиск и избуяване на неразгадаеми корупционни схеми.

Макар и значително подобрен в сравнение с преди обаче, енергийният пазар у нас е в своя "ранен палеолит". Защо?

Както вече стана дума, тъй като пазарът далеч не е либерализиран, се налага държавата посредством своя енергиен регулатор - Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) - да се намесва в процеса на ценообразуване, предотвратявайки евентуалното неправомерно вдигане на цените от участниците по веригата, образуващи своеобразни монополи.

Презумпцията наистина не звучи зле, ако обаче реалната функция на регулатора не бе да вреди и подкопава естественото развитие на енергийният сектор, подпомагайки едни икономически актьори за сметка на други.

Нека разгледаме в детайли какво точно се има предвид.

През последния месец на прицел на правителството и на цялото обществено мнение бяха изложени трите ЕРП-та. Те бяха наречени от премиера "мошеници" и "измамници", и понесоха обвинения в данъчни и финансови злоупотреби, касаещи изнасянето на фирмени услуги към други фирми - така наречено "аутсортсване", и какво ли още не. В публичното пространство беше лансирано още, че електроразпределителната мрежа ще бъде национализирана, както и че "ако тези не стават (ЕРП-тата), ще ги сменим" (Бойко Борисов). Вероятно това има страхотен ПР-ефект, но е меко казано контрапродуктивно. Целта е ясна: да се легитимира пред обществото онова, което ще се извърши, а именно: държавния рекет, който правителството ще наложи на инвеститорите, посредством ДКЕВР.

Практически държавата фиксира цената на тока под нейната пазарна стойност, което означава, че всеки търговец, целящ да спечели и от този бизнес, не само, че няма да го направи, а напротив - ще бъде принуден да работи на загуба, примирявайки се с факта, че стойността на разходите по закупуване на продукта (в случая електроенергия) ще му струва по-скъпо от стойността на приходите, които би спечелил при препродажбата. С други думи: ако не е достатъчно мощен икономически - просто ще фалира. За да стане още по-ясно ще задълбаем още малко.

Оказва се, че ДКЕВР, която на 1 юли 2010 г., трябваше да определи цените на електроенергията до 30 юни 2011 г., на практика позволява повишението на цените по цялата верига (включително на производителите на електричество - АЕЦ-и, ТЕЦ-ове,- държавните Национална електрическа компания (НЕК) и Електроенергиен системен оператор (ЕСО)), с изключение на опашката - ЕРП-тата. Излиза, че на всички държавни предприятия, които предхождат частните по веригата, увеличения на признатите разходи са позволени, като за да не се отрази това на крайния потребител и бита, фактичеки се орязва грубо цената само накрая - при ЕРП-тата. Това естествено крие в себе си сериозната опасност за частните предприятия, които единствени от цялата система в условията на еднаква регулаторна рамка, са успели да реализират печалба. Тя при това положение е изхабена и съответно ЕРП-тата се оказват на загуба. Тяхната печалба ще бъде изразходвана, за да се покрият разходите на неефективните държавни предприятия, които открай време са непрозрачни и работят на загуба. НЕК например, чиято функция е да изкупува ток от прозводителите, да го "миксира" и после да продава на ЕРП-тата, правеше възможно по време на тройната коалиция цената на тока да се държи изкуствено ниска, осигурявайки на управляващите пълен медийно-обществен комфорт, като компенсираше загубите на вътрешния регулиран пазар, продавайки на печалба от нерегулирания международен. Когато обаче цените на тока се сринаха вследствие на финансовата криза, подобни операции станаха невъзможни. Предприятието натрупа дългове и заради налетите стотици милиони евро в "черните дупки" - АЕЦ "Белене" и хидровъзел "Цанков камък". Загубите са големи, а все отнякъде трябва да се покрият. И така, стигна се до ситуация, че на НЕК бяха признати разходи с увеличение 7% над предвиденото, а на ЕСО с цели 40%. Иначе казано, макар да се търси оптимизация на разходите, както е в случая с ЕРП-тата, за другите по верига се получава точно обратното.

Оскъпяването на суровините, по-високата тарифа за пренос, ценовата добавка за възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), всичко това се пресмята за едните (държавните), като обаче не се приспада и за другите (частните), с довода, че "те са реализирали печалби", тоест наказани са, че са успешни, като им се препоръчва да не протестират, а да си мълчат, защото може да стане страшно. В цифри: до ЕРП-тата се натрупва увеличение в рамките на 5%, което обаче им е забранено те да отразят в своите финални цени.

Но да разгледаме едно по едно обвиненията.

•Аутсортсването на услуги - за жалост слабото ниво на икономическа и финансова подготовка в нашето общество позволи с този сложен термин да бъде грубо злупотребено, като едва ли не той беше представен на обществеността като: "начина за грабеж". А всъщност за какво иде реч: това е начин да се спестят пари, които иначе биха представлявали голям и ненужен преразход на средства. Вместо за всеки клон или подразделение да се назначават личен състав и щат за услуги като счетоводство, поддръжка на офиси и др., те се купуват за много по-малко пари от трета фирма, която се е специализирала само за този вид услуга, предоставяйки я на много по-приемлива цена.
•Самата практика на аутсортсване е одобрена през 2004 г. от ДКЕВР и досега регулаторът не е демонстрирал никакви претенции. На практика излиза, че целият скандал, на който ставаме свидетели, е изфабрикуван, тъй като публично се осъжда нещо, което нормативно е било разрешено. Но най-лютивият прах в очите се хвърля с твърдението, че това оскъпявало цената на тока. Твърдението е невярно, като се има предвид, че от дружествата изрично твърдят, че подобен разход така или иначе никога не е бил отчитан при ценообразуването на тока от страна регулатора.
•Обвинениета в това, че ЕРП-тата не са изпълнили инвестиционните си програми също не издържа на сериозен анализ. Как тогава щяха да генерират печалби, от които да се съберат парите за квази-субсидиите на държавните НЕК, ЕСО, Марица Изток 2?.
Освен че е несправедлива, цялата тази история изглежда и доста дискриминационна. В действителност подобен подход е дори подсъден. След като регулаторът не призна заложените технологични разходи на електроразпределните предприятията и ги смали от 18% на 15%, възникна реалната опасност последните да обжалват своите интереси по законов път. При положение, че определянето на тези разходи вече се е случило преди две години, а финансова рамка за всички участници е 5 г., да се изменят условията по средата на срока на сключения догвор е неразумно и крие своите негативни последствия за нарушаващите договора.

Когато някой е заставен да купува нещо на една цена и да го продава на по-ниска, то той е или целенасочено воден към фалит, или пък целта е просто да му се попречи, да бъде отказан. За сведение: италианската "Енел", която имаше дялово участие в "Марица Изток 3" вече търси купувач, на който да продаде бизнеса си.

Административните, лицензионите, регулационните режими - въобще всички видове пречки пред бизнеса, за страна, в която единственият начин да се натрупа свеж капитал за реализацията на проекти, е чуждата инвестиция, са нещо фатално.

Освен че бяха изпратени маскирани агенти на ДАНС в офисите на ЕBН, освен че бяха назначени регулативен одит, данъчна инспекция и прочие, и прочие, накрая се оказа, че обвинените дружества дори не са получили копие от одита със съответните констатации, а някои от тях вече обякаляха медиите. У някои анализатори остават основателни съмения за преднамерена атака срещу ЕРП-тата. Цялата сага стана повод не един и двама европейски министри да се изкажат за тази откровено протекционистка - ако не и лява! - политика на вмешателство. Някои дори я сравниха с подхода на Путин към чуждите инвеститори. Въпрос на интерпретация.

За финал може би е уместно да направим следното разсъждение: прерогативите на държавата следва да бъдат ясно разписани и да не превишават санитария минимум от правоохраняване, правораздаване, отбрана. Намесата на държавата в икономиката, твърде тежката и необоснована регулация, несправедливото и дискриминационно отношение към инвеститорите могат да имат изключитлено негативен ефект както върху икономиката, така и върху образа на съответната страна пред световната общност. Такъв един негативен образ се отразява пряко върху обема на външната търговия, обема на външните преки инвестиции, като по този начин се намаляват възможностите на гражданите на съответната страна да постигнат един по-висок стандарт на живот, подобрявайки условията си за правене на бизнес.

Сънят

Мартис стоеше и разглеждаше морето: малките припкави вълни се нижеха на постъпателни тласъци в посока към брега. Той се извърна към седналите на пясъка и им помаха с безгрижната веселост на човек, чието най-голямо удивление представляваха залеза и ослепителното сияние на слънцето.
Погледна нагоре: за миг усети как сърцето му се свива от мрачно предчуствие. Зловещо тъмни и гъсто-къдрави облаци се пулеха свирепо над изсъхналата земя. Обикновено светлобелите, ситни песечинки сега изглеждаха мраморно сиви.
Ама че странна работа, мислеше си Мартис, докато изучаваше скорострелното движение на пенестата въздушна маса над главата си. Обикновено, когато времето е такова, вълните се къде-къде по-големи. Наистина чудно, много чудно. Той се обърна и се насочи към постланата небрежно на земята плажна кърпа. Седна и се загледа в покритата с какаово масло и пясъчни кристали ръка на Виктор, който надигаше запотено шише с ледена бира.
- Ей, Мартис, колко пъти съм ти казвал да не си оставяш парите при картата – провикна се се брат му. – А? Колко?
Като чу това, Мартис малко се поучуди – какви пари, каква карта, - но същевременно, знаейки че това е сън, го прие без да роптае.
Малко по малко вятъртът се засили: кърпите се разлетяха наляво-надясно, облаците от прах смесен с пясък се издигнаха спираловидно нагоре.
Незнайно защо изведнъж всичките пет момчета се бяха озовали скупчени на метри от солената морска вода. Те гледаха право напред в далечината сякаш разучаваха тънката права линия на хоризонта.
- Не е ли странно? – попита с глух глас Денис.
- Кое?
- Е, как кое: всичко. Погледни само - небето, вятърът, миризмата на буря.
- Ами, разбира се, че не е. Просто ще има буря, това е.
Изведнъж се смълчаха вкупом. Право пред тях, на може би половин километът те съзряха нещо, което ги смрази. Изначално никой не можа с точност да определи какво представляваше то. Отдалече приличаше по-скоро на стена – дълга, широка и висока стена, която се движеше мощно към брега.
Някой извика:
- Приливна вълна!
В този миг всички се спогледаха – възможно ли беше? Дори Мартис, който отлично съзнаваше, че това е само сън, усети как кожата на ръцете и врата му настръхват.
- Бързо да се махаме! - изкрещя някой.
- Хайде, бягайте към бунгалото!
Те се втрурнаха през глава, обезумели от смесеното чуство на страх и възбуда, както и от мощният прилив адреналин, който изведнъж бе изпълнил кръвта и жилите им.
Бунгалото, към което се насочиха приятелите, бе в самото начало на плажната ивица. Отваряйки входната му врата, човек стъпваше направо върху ронливият кафяв пясък.
Мартис влетя в кухнята и без много да му мисли грабна един нож, бутилка с вода и ябълка. Чу зад себе си нервните гласове на другарите си, като и уплашените им трополящи стъпки, които катереха стълбището.
Докато се суетеше какво още да вземе, Мартис откри, че е забравил картата си, а тя, както вече стнана ясно, бе при парите, които пък останаха на плажа. Ала в същото време пред него, облечен в дънки и бял, ленен пуловер, изникна брат му.
- Готов ли си? – попита го Мартис, гледайки напълнената пътна чанта, която той носеше.
- Готов. Ами ти?
- Само си взимам якето и тръгвам.
- Зарежи якето! Време е да се махаме – с равен и решителен глас промълви брат му, обърна се и тичешком заизкачва мокрите, кални вече стълби.
Ненадейно Мартис осъзна нещо, което го слиса. Едва сега, той забеляза следното: бунгалото, в което се се развиваше действието, междувременно се бе превърнало в хотел. Вероятно с два, три и защо не и повече етажи.
Той се забърза, събра накуп вещите, които мъкнеше със себе си, уви ги в една влажна хавлиена кърпа и я завърза с коноп. Всичко стана за секунди. Вдигна глава и тъкмо се канеше и да поеме нагоре по извитите сумрачни стълби, когато една мисъл просветна в главата му – нека все пак да види какво е положението отвън. Без и капчица страх той се доближни до входната врата, бутна я и направи крачка напред. Беше тихо, ужасяващо тихо. Мартис се огледа наоколо и установи че вятърът е спрял, а клоните на брезите, които допреди малко се люшкаха безпомощно, сега почиваха в царствен покой.
Но имаше нещо ненормално, нещо изкуствено в цялото това спокойствие. Той напрегна и без това изтощените си сетива, опитвайки се да отсее онзи детайл, който правеше цялата тази картина да изглежда така стерилна. Изведнъж нещо погъделичка ходилото му – той погледна надолу. Първначанолно не реагира, дори му стана приятно – беше мека, нагорещена от парещото слънце вода. Сетне обаче мозъкът му направи логическата връзка – морето, бяха си говорили, се намираше на 200-250 метра от бунгалото (сега хотел). А водата, даде си сметка той, водата беше тук, при него, галеше пръстите на краката му. Без да мисли повече той се извърна и се спусна към леко открехната врата, блъсна я с все сила, и събрал цялата си енергия се затича по стълбите. Горе, мислеше си той, е спасението. Горе, каза си, ме чакат вече и сигурно се безпокоят. Но на кой ли етаж? Тичаше ли, тичаше. Вземаше по три стъпала наведнъж, а междувременно до умът ми стигаха няколко неща: миризмата на пропит с амоняк въздух, някакво далечно глухо бучене, което отекваше като гръм в съзнанието му и най-главното – тихото, ведро предусещане за светлина...


06.05.2010
гр. София

За преходното в „прехода“

"20 години Преход", "20 години Демокрация", " 20 години от Десети ноември" - така бихме могли да обобщим най-важното събитие през изтеклата седмицата преди частичните избори за кметове из страната. Дните между 9 и 14 ноeмври бяха белязани от юбилея на онова, което ние наричаме "начало на демократичните промени у нас". Изключвайки разбираемото вълнение около изборната неделя, темата за "прехода" получи най-голямо обществено внимание, породи най-много дискусии и дебати вътре в обществото ни.

От нафталина бяха извадени червените пионерски връзки, припомниха се позабравени вече стари вицове, лека носталгия обзе нашите баби и дядовци, чуха се мнения от типа "Ей, че хубаво си беше при Тато", ЛЮБЕ изнесе концерти в София със заглавие "Кой каза, че живяхме лошо?". И още: заформи се неподражаема говорилня по повода, развилняха се политолози, историци, икономисти, бивши и настоящи десиденти, както и експерти от всички сфери на социокултурния живот у нас. Интерпретации, коментари, равносметки и много, много спомени...

Въпросите, които сякаш сами напираха и отчаяно търсеха да намерят своя отговор, бяха следните: "Кога започна ПРЕХОДА?", "А кога ще свърши?", "Колко още да чакаме?" . Умуваха както недоволните от липсата на общо мнение и конкретика граждани, така и специалистите по проблематиката. Заговори се "децата на прехода", за "загубеното поколение", "новите млади" и прочие. Въобще падна страховито упражняване в реторика, размърда се позатлаченото въображение на не един и двама родни интелектуалци и като резултат - доста плява, малко смислени тълкувания и полезни идеи, ала това - както вече добре знаем - е нормално и надали ли е учудило когото и да било.

Жалкото обаче е нещо друго: вече цели двадесет години, всичко, което се случва у нас, се обяснява с упоритото, мъгляво и доста неясно понятие - "преход". Честно казано, струва ми се, че ако продължим в същия дух, то след още двадесет, дори тридесет години, нищо чудно все така да неспирно да тъпчем на едно място, предъфквайки все същата нищо незначеща дума.

И така, в съзнанието на редовия български гражданин твърдо се вкорени представата за някакви необикновени събития, които предстоят да се случат, за своебразно преминаване от състояние А в състояние Б, за "почване" и „свършване" на нещо, което бе наречено "преход". Ето как бе поставено началото на "голямото чакане" и ходенето по мъките, тази постоянна битка между надеждата и резултатите, еуфорията и отчаянието. Вина за това носи цялото ни общество, което лековато-наивно се пусна по течението и вместо да търси най-верния анализ за случващото се, се остави да му бъдат вменени нагласи и очаквания, които са не само неточни, но и откровено опасни.

Нека се запитаме логично: а кое е непреходно? Има ли въобще някъде по света държава или общество, които да не са в процес на някакъв преход? Може би САЩ на сутринта след 11-ти септември? Или пък днес, целият свят в условията на глобална икономическа криза? А, може би, не бяха преходни времената, в които премина младостта и детството и на нашите родители - години на Студена война, нежни (и недотам) революции, реална заплаха от атомна бомба и масово унищожение? Какво ни остава да кажем тогава за Европа и света след края на двете умопомрачаващи световни войни?

Вместо постоянното лутане и безмислените бъртвежи трябва да си отговорим на въпросите - какви сме днес, какъв е историческият ни опит и как ни е довел до тук. Да поразсъждаваме дали ни харесва, че от нехилизъм към нормата се избиваме по пътищата с хиляди сякаш сме на война; дали ни допада да се въргаляме в собствените си боклуци, само защото ни домързява да се приближим до кофата, или дали в крайна сметка ни радва фактът, че поради неграмотност и пропиляно време в училище, днес масово българските граждани изпитват затруднения да попълнят данъчната си декларация, камо ли да съставят нормален бизнес-проект, по зададени критерии и условия за усвояване средства, които ще бъдат от полза хем на тях самите в личните им дела, хем ще вдъхнат живот на иконимиката и прозводството страната ни.

След това, анализарайки актуалното положение на нещата - обективно и без излишен драматизъм, самобичуване или захлас от уникалността ни, - трябва да превърнем негативите в позитиви, болката - в опит и ценно знание, а накрая идва редът на най-важното: да определим какви всъщност искаме да бъдем, след което да си поставим ясни и обозрими цели, които във времето да се опитаме да постигнем, подобрявайки качеството на живот и бизнес у нас.

С "преход" в нашия, българския, случай трябваше да се обозначи едно-единствено нещо - преминаването от една тоталитарната комунистическа система, към друга - демократична, базирана на свободен пазар, конкуренция и равни права. И това се случи, при това отведнъж. Сравнително бързо. Със цялото негативно наследство, изразено в шуробаджанащина, корупционни практики, мутри, липса на лична самоинициативност и тотална пасивност в очакване намесата на Държавата за щяло и за не щяло. Но най-главното - процедурите и режимът - бяха сменени. Колосалният залог, който още в началото трябваше да разберем и формулираме беше: оттук насетне ще трябва да си говорим за „етап“ на развитие на обществото ни. Иначе казано, предстои ни едно неспирно развитие, в което няма да има момент на пълно задоволство и винаги пред нас като граждани на тази държава ще има проблеми за решаване, кризи за преодоляване.

Благата, които демокрацията ни донесе, са неизмерими. Макар че не бяхме готови да ги използваме в пълната им степен, днес никой не може да отрече, че напредъкът в сравнение с началото на промените е огромен, и пътят, който сме извървели от 1989 година насам, е дълъг. Смисълът обаче е да проумеем веднъж завинаги, че този „път“ всъщност е безкраен. Именно стъпка по стъпка, с готовност за препятствията, които ни очакват, и неизпускайки от поглед върха, към който сме се устремили, ще задвижим мотора на развитието като личното усилие на всеки един от нас поотделно, ще допринесе за по-модерния и напредничав облик на обществото ни.

Гневът на един гражданин или въображаемият диалог с министър Стро

Юли 2005, „Златни пясъци”.
Майкъл Шийлдс, освирепял до изстъпление английски футболен фен, грабва голям колкото тухла камък и с все сила го стоварва върху главата на 25-годишния по това време барман, баща на две деца, Мартин Георгиев. Ударът едва не убива българинa. По чудо. Резултатът: тежка черепно-мозъчна фрактура и мозъчен кръвоизлив. Мартин остава инвалид за цял живот. Целият този ужас се разиграва пред смаяните и изплашени погледи на десетки свидетели.

Септември 2009, Лондон.
„Майкъл Шийлдс на свобода” – ликуват радостните родители, близки, приятели, фенове на футбола, британският министър на правосъдиeто Джак Стро...
„Министър на правосъдието”?! Добре ли разчетох написаното: „право-съдие”, не, няма грешка; сигурно преводът е лош...
Видяхте ли във вестника снимката на щастливите Шийлдсовци (мама Мария и татко Майкъл)? Техните угоени, предоволни физиономии сякаш крещят: „Измъкна им се момчето ни!” И аз я видях. Рагневи ли ви? О, и мен...
След лична среща със семейството на осъдения у нас на десет години затвор за опит за убийство Майкъл Шийлдс, министърът на британското правосъдие Джак Стро, получавайки неопровержими доказателства от родителите на хулигана, се убедил в невиността му и посъветвал кралицата-майка да го помилва.
„Невинност”, казвате... Какво значи за вас тази дума, сър Стро? Сигурен ли сте, че познавате значението й или я употребявате просто „ей така”, между другото?
Да си представим следната ситуация: в дъхав на бира и чипс английски пъб, нахлува бълграски ултрас, отправя се с бързи крачки към бара и вероломно, с предварително подготвен тъп предмет, размазва черепа на момчето зад тезгяха. Причина: сигурно има такава, но тя е маловажна.
Е, сър, пак за „невинността”... Ами, ако барманът беше ваш син? Пак ли щяхте да се изразите по същия начин? Какви ще са последствията за извършилия деянието? Аз ще Ви кажа: щяхте да го разкатаете. Така, както се случва с всеки български гражданин, имал нещастието да наруши законите на гордата ви родина.
Вижте, нека изясним нещо: има ли общи правила? Общовалидни, „закони”, както ги наричат? „Има.” Но те за всички ли важат, независимо от етноса, прозхода и вероизповеданието и, още нещо само, последно: те винаги ли се прилагат? (Питам Ви като дете, но много искам да разбера, Вие всичко знаете!). „Би следвало” – ама че уклончиво!
Колко струва един български живот? Не, не, не преекспонирам, отговорете незабавно! ОК, сър, да опитаме така: колко български живота струват един британски? Не сумтете, ами вземете, че отговорете най-накрая!
Вие подигравате ли ми се? На мен или на българите по принцип? А може би на родителите на Мартин Георгиев, на които снимката във вестника, така и не видях.
Добре тогава, да се разберем така: Вие не ни зачитате. Не, спокойно, всичко е наред...
Само че, моля Ви се най-искрено, сетете се за това, следващия път, когато тръгнете (Вие сам или някой от безочливите ви колеги) да ни поучавате: било за корупцията (при вас като че ли я няма?), било за престъпността (Вие сам я поощрявате, освобождавайки престъпници), за лошите условия (погледнете си предградията(!), така де, гетата искам да кажа), камо ли за правораздаването (вие го”раздавате”, както Ви е удобно, нали?!)
Хайде да опитаме да свалим лицемерните си маски и да си говорим право в очите: горд ли сте със себе си? Какъв пример само давате! Ама Вие сте роден да наливате акъл бе, сър! Простете за езика, но ако бяхте тук пред мен, нямаше да си говорим, бъдете сигурен!
Знаете ли какво постигнахте, освобождавайки този потенциален убиец, мистър Стро? Вие ясно заявихте на обществото си: престъплението срещу онези ТАМ, не е престъпление тук. Вие станахте лице на беззаконието и произвола. Добре възпитавате, няма що! Впрочем, можете да спите спокойно и напълно основателно да сте горд от себе си – вашия продукт не Ви излага, на ниво е, както се казва. Всяко лято, още щом кацнат тук, вашите възпитаници (и те да видят малко слънце, горките!), като разбеснели се се впускат в познатите си занимания: да ломят, вандалстват, трошат, ръгат с ножове и пребиват с камъни... Като отвързани псета са. Ха-ха, смеете се! Недейте, Джак, у вас също имате заведения, те ще се върнат и някой път угодно нафиркани, забравили, че и в Англия има правила, току-виж и Вас почерпили с някой камък. Да оберете плодовете на труда си, не за друго. Пази, Боже, на никому да не се случва!
А сега към българските властници: господа, и най-вече Вие, г-н Борисов, хората Ви избраха, защото имаха нужда от лидер. Лидерът е човек, който има поцизия и я защитава, каквото и да му струва това – така се калява личност, така се изгражда национален манталитет. Никой не очаква от вас грубо – както, да речем, прави френският посланик у нас г-н Етиен дьо Понсен – да се месите в работа на съда и правораздавателната система на една сувереннна държава, каквато без съмнение е Великобритания. От вас се иска само да излезете с ясна и конкретна държавна позиция по случая; не за друго, а за да не останат нашите приятели с погрешното впечатление, че ние пак нямаме мнение, пак не знаем къде се намираме. За да ни уважават и да се съобразяват с нас, а не да се държат като с дивите племена от бившите колонии, които те така старателно са цивилизовали някога. Засега закъснявате, а времето минава. Искрено ми се ще да вярвам, че просто обмисляте отговора, все пак сте дипломатичен и премерен човек, не обичате да се изхвърляте.
Помилването на Майкъл Шийлдс е не само кървава обида за Мартин Георгиев, който от здраво и силно момче, за миг се озова на косъм от смъртта, а оттук нататък ще страда от последствията на нападението, докато е жив. Това е също така кощунствено безочие и тотално незачитане на най-простия и важен принцип за просъществуването на човечеството, а именно: „Не убивай!” Никой няма право, да отнема чужд живот. Никой не бива дори да си го помисля, камо ли да опитва да го стори! Дори вътрешно да живее със спокойствието, че „неговият Джак Стро” все пак ще го помилва...

КОРУПЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ. БАКШИШ ИЛИ РУШВЕТ?

По дефиниция се счита, че корупцията (на латински corrumpo – развалям, развращавам, подкупвам) в най-общ смисъл предствлява злоупотребата с обществена служба за лично облагодетелстване или, по-конкретно - поведение на длъжностни лица, чрез което те или техни близки се облагодетелстват неправомерно и незаконно, като злоупотребяват с поверената им власт”.
Ако приемем, че корупцията в частния сектор e по-малкото зло и съществува като явление навред по света (от САЩ до Япония, през Франция, България и Ирак), то нейните проявления в публичния сектор са повод за безпокойство. За размисли. За незабавни мерки.
Наистина е опасно, когато корупцията успее да проникне в държавните институции, в структурите на онази организация, която сме овластили да правоохранява и правораздава, да събира данъците ни и да ги разходва, да осигурява надежна външна отбрана, да гради инфраструктура, да предоставя качествено и достъпно образование и здравеопазване на всички желаещи граждани (без, разбира се, да е монополист в последните три ресора), да се грижи за хората в неравностойно положение, за децата, лишени от родителска грижа, за пенсионерите. С други думи да предлага един много специфичен набор от услуги, които сами, поотделно, не бихме могли да си набавим.
Положително, само чрез ясното дефиниране на това докъде се простира държавата в нейните правомощия и задължения към гражданите бихме могли да очертаем полето за действие на евентуалните бъдещи реформи. Изяснявайки го, спокойно ще може да се работи в посока „овладяване на корупцията”, само че във вече наистина конкретен и жизненоважен сектор – този на Държавната организация. В противен случай, ще продължим да затъваме в безкрайния водовъртеж на пълното отрицание и постоянното жалване, без обаче от това да има реален ефект.
Както вече стана дума, обектът на моя анализ е познат навсякъде по света. Качествено различното в нашия български контекст са впечатляващият мащаб и съществената роля, която корупцията играе в механизма на функциониране на цялата система. Един неподражаем modus vivendi, който се сраснал напълно с жизнената тъкан на обществото ни и, гледан отстрани, вероятно буди недоумение...
Ние, българите, сме особено чуствителни към темата за корупцията. От една страна това е така, защото, особено през последните две години, след приемането ни в Европейския съюз, на нас ни бе лепнато грозното клеймо „корумпирани” и оттогава насетне, подобно на чума, проказа или някаква рядка срамна болест, се мъчим безуспешно да се оттървем от него.
От друга страна, макар и това Явление да е световно, а не чисто българско, балканско или източноевропейско, то ни е твърде присъщо, при това дотолкова, че чак ни плаши...
Колкото и трудно и несвойствено да ни е, разглеждайки корупцията, стремейки се да я разберем, анализираме и, в крайна сметка, премахнем, трябва да се опитаме да останем обективни. Без истерично-емоционалните псевдограждански изблици, които очевидно не сработиха през последните вече близо двадесет години. А и напълно логично, доброто вникване в дълбочината на проблема и неговото разбиране водят неизменно до по-доброто му решаване.
Все пак, корупцията е само един социален феномен, който е обусловен от някакви културно-историко-икономически предпоставки, има своя корен някъде там, в костния мозък на социалните структури и градежа на обществото ни.
На първо място трябва да споменем тежкото ни културно-интелектуално наследство, завещано от Османската империя, както и това от петдеседгодишния комунистически режим.
В първия случай, практиката на „бакшиша” (награда за добре свършена работа) и „рушвета” (мотивираща техника за приканване към действие) са били основното средство, чрез което различните народи в рамките на Империята са съумявали да убедят едно или друго длъжностно лице от османската администрация да си свърши работата съвестно и без излишни забавяния.
При втория случай, по време на тоталитарния режим, тежестта пада върху монолитната, тотална бюрократизация. Тя се поражда вследствие на неспирното създаване на все повече и повече държавни структури и пренатоварването на административните процедури, забавянето им, и, напълно естествено, води до липсата на каквато и да е било гъвкавост и адаптивност на администрацията. Ето така, с течение на времето са се утвърдили и самите корупционни практики като единствен работещ механизъм за заобикаляне на общите правила и протяжните времеемки процедури на едвам кретащата, зле смазана административна машина. Като нейна малформация се е развило и изконно българската шуробаджанащина, материализирана чрез нагло и безогледно финансово облагодетелстване на близки и роднини, откъдето и неприятният израз, до болка познат на всички ни : „ Еди-кой-си има връзки там и там...”.
В комбинация с пълен нихилизъм към Нормата, която вместо да улеснява различните обществени актьори, се явява като волеизлеяние, било на чуждата Империя-подтисник, било на тоталитарната, всепроникваща държава, тези процеси няма как да не сложат дълбок отпечатък върху националния ни манталитет.
Корупцията се случва в живота ни. Тя е около нас, в мисленето ни, в действията ни, в социалните ни рефлекси. Пораждаме я и я подхранваме ежесекундно, по един или друг начин, и в същото време горчиво-озлобено клатим глава, и злостно - но пък за сметка на това напълно искрено! - я заклеймяваме.
Никой не прави нещо, ако го смята за нередно. Въпросът е, че корупционната практика, макар и широко осъждана, НЕ е възприемана като нещо неправомерно от извършващите я. Или с други думи, тя е виждана по-скоро като „бакшиш”, отколкото като „рушвет”. А при положение, че заплатите в държавния сектор са неуважително ниски, едва ли някой ще изпита вина, затова, че е взел поощрение, за нещо, което така или иначе е щял да свърши...
Какви са реалните съвременни измерения на корупцията у нас? Какви са залозите пред водещите битка „на живот и смърт” срещу нея?
Затлачеността на държавната администрация, нейната тромавост и неефективност правят възможни злоупотребите с власт. Няма строителна фирма, която би се поколебала да даде малко повече, за да получи в реванш, по-бързо и навременно разрешително. Няма как една държавна поръчка (напр. за строеж на автомагистрала), да не създаде условия за корупционнен натиск – при нея всички разходи минават през администрацията, и е въпрос само на късмет или шанс, да не се задейства механизъм на корупционна по характера си схема; в такъв случай, по-оправдана би била една евентуална концесия, с всичките й съмнения за нагласеност (частникът винаги има по-голям интерес да развива капацитета си, особено ако преспективата е дългосрочна).
В подкрепа на твърдението, че амортизацията на администрацията улеснява, не, направо фаворизира корупцията, нека приложим следния пример: надали има пълнолетен български гражданин, който по един или друг начин, да не се е „опарил” от катаджийските набези из дебрите на родната ни пътна мрежа. Вместо да се фокусират върху контрола на движение по пътищата, тези представители на ”органите на реда”, стигат до откровено изнудване, а и понякога - до недостойна просия. Аргументът им обаче е силен и, определено, е труднооборим: ако искате да изкарате цял ден в КАТ, а и да платите двойно повече, само кажете. Разбира се, малко са гражданите – колкото и доблестни да са те, - които имат цял ден за пилеене по неприветливите гишета на КАТ, при положение, че нещата могат да се уредят веднага и на място...
Естествено, всичко това е породено от твърде ниските заплати на хората, заети в публичната сфера, които трябва все отнякъде да черпят мотивация.
Едва ли има по-лесно нещо от критиката. Затова, струва ми се, редно би било и да се направи, макар и скромен, опит да се дадат предложения за решения, за изход от ситуацията; така аз разбирам израза : „да имаш отношение към нещо”. Решението е очевидно : драстично намаляване броя на служещите в държавния сектор. Вследствие на това е напълно възможно да се вдигнат чувствително заплатите на останалите на работа хора, в качеството им на професионалисти, отдадени в служба на Общото благо – или иначе казано, онова, което отделният индивид, сам със собствени усилия, не би могъл да си набави. Трябва да се създадат подходящи условия за продължително повишаване на компетентността им, като приоритетно е препоръчително да се наблегне върху правоохранителните и правораздавателните органи. Усещането за беззаконие е най-големият враг на държавността. Затова и българите – не дотам информирано – казваме : „Това не е държава”, отъждествявайки Държавата (обикновена организация по съществото си) с Обществото, в което живеем. Именно неприлагането на законите, създава това неконструктивно усещане за отсъствие на държава, така болезнено, за един народ, живял векове наред под опеката и волята на други народи и подтискащи режими.
Време е българските управници, оставайки отворени за препоръки и съвети, да се фокусират върху решаването на такива реални проблеми като оптимизирането и осъвременяването на цялата държавна админстрацията. Това би било една огромна от първостепенна важност крачка в посока на модернизирането на цялостния облик на обществено-икономическите взаимоотношения и социалния климат в страната.
Пределно специфичният социо-политически контекст сякаш обезсмисля опитите на различни чужди експерти да привнесат от своята експертиза по въпросите за борба с корупцията. Те, макар и под формата на опит за помощ, са високо неефектвни и често стигат до крайност. Това важи до голяма степен за неаргументираните подканяния на Европейската комисия за „повече присъди за корупция”, което, освен че си е грубо вмешателство в работа на националните независими съдилища, създава и опасност от незачитане на гражданските права, както и на приципа за презумпция за невинност (невинен до доказване на противното). Тези правни постулати са до голямата степен фундаментални, наложили се във времето като успешни и правилни, и смея да твърдя, че би било проява на Нероново безумие, да се неглижират, под какъвто и да е предлог!
Краен е и докладът на Доминик дьо Вилпен - ръководител на международния консултативен съвет (МКС) към българското правителство, който по думите на VESTI.bg приканва да се уволнява „при съмнение за корупция” в духа на предложения от Съвета „пакт за нулева толерантност към корупцията”. Разбира се, че целта на подобни призиви, е благородна. Въпреки това, така както никой не бива съди да Франция за въведения закон за забрана на религиозните символи в учебните заведения (страната на Просвещението има „кървав” опит от братоубийствените религиозни войни, взели стотици хиляди жертви), така и за България не би било добре да прави крачка към черното посттоталитарно минало на масовия, всенароден страх от доноси, клевети и сплетни.
В една правова, демократична държава, в едно модерно, европейско и отворено общество на Страхът е отредено незавидно, незначително място. Свободата и редът почиват на общи правила и процедури, които са общовалидни за всички притежаващи статута на граждани. В противен случай не искам дори да си помислям, какво ли щеше да се случи със самия дьо Вилпен, поставен под съдебно преследване през 2007 г. по обвинение „съучастие в клеветнически донос, злоупотреба с доверие, прикриване на кражба, съучастие в изработване на фалшиви обвинения” срещу сегашния президент на Френската Република – Никола Саркози...

Party time по български

Дискотека. Сепаре. Силна басова музика. Тон-колоните сякаш се огъват под напора на безжалостните ватове. Чаши. В тях салфетки. Не, салфетките са навсякаде. Момичета. И навлеци. Повече навлеци, отколкото момичета. И пак силна музика.
Погледи. Погледи, които безстрастно се кръстосват в алкохолния нощен танц на суетата, и бързо, крадешком се отминават.Всеки се е преселил в свой собствен свят. Транс! Не, не стилът. Стилът си е „чалга”, понякога „ретро” (опитът ми се изчерпва дотук).
Мощно „И-хууу” ме разтърсва и в гората от ръце едва съумявам да съзра остатъка от СВЕТЛИНАТА на мислите си. СВЕТЛИНКАТА. Или това е прожекторът?!
За миг съм обзет от усещането, че не само на мен ми е тъпо. Настървението, с което призраците наоколо изливат спиртообразните напитки в прегракналите си гърла и последвалите грозни гримаси, замаскирани с разредител, ми дават основание за това. Ще се окаже, че греша.
Нови бали със салфетки. С трепет очаквам вакханалията, която ще последва отварянето им. Всички са наясно, че именно онези, които си поръчват промишленото количество от този незаменим в определени случаи материал, накарая тъжно ще се дивят пред левовата равстойност на сметката, и с горчивина тихо ще проклинат Съдбата. Аз предвидливо избягвам да докосвам салфетките. Други обаче, в опита си да разринат затрупалата ги хартия, го правят. КРАЙ. Те вече са съучастници. В очите им се вижда, че го знаят...
- Избухваме ли, братле? - успява да надкряска заглушителното буботене един „ friend of mine”.
Че аз отдавана съм избухнал - казвам си, гледайки гърчещите се в конвулсии до мен тела, явно сполетяни от същата участ. Не, това ще да е танц, подсказва ми странно-ясен вътрешен глас, който освен това ми обръща внимание върху факта (и трябва да призная не без основание), че никакъв „избухнал” не би могъл да издържи толкова време прав върху маса, независимо от волята и изконната човешка жажда за живот.
- О, да! Още малко да „заредя” - пускам наскоро дочуто лафче, приложимо по идеален начин именно в ситуации като тази.
Усмивки! УСМИВКИ ?!!!! Мислех, че е забранено...Усмивките на такова място са такава рядкост и изглеждат толкова неуместни... На кого му е притрябвало да се усмихва, ако всяка секунда е подритван и пресиран от лунатично двищите се охранители на някой нарко-бос, развил пара-спиритуални умения, помагащи му да сe намира на няколко места едновременно (най-често затвор, дискотека и плаж). Висша форма на мазохизъм си е и да „се изхилиш” в лицето на някой средностатистически бабаит от студентски град, който току виж, под въздействието на наркотични вещества, реши да се „разкърщи” с помощта на своите съселяни - разбира се, за твоя лична сметка...
Да не забравяме и българските девойки – твърде категорично и прибързано провъзгласили се за най-красиви сред жените навред по света... Те са дотолкова кисели, че мислещ човек едва ли лесно би приел факта, че обикалянето по заведения и контенето, което хроногически го предхожда, отнема повече от две трети от смисленото им съществуване...
„Жоре, Жоре, Жоре..!” - припява странен, трудно-артикулиращ на български субект. ”Хепи Бърдей Ту Ю” - продължава уверено той и тук вече не издържам. Подобно на лъв държан вързан в клетка, усетил сладкия вкус на свободата, махам за чао, оставям една пенсия на масата и на спринт излизам... Какъв прекрасен, чист, ледено-студен, спaсителен въздух! „Никога повече, никога повече” - повтарям си като мантра. Впрочем не обичам да се самозалъгвам. Никак даже. Затова и спирам...

Планът „Обама”. Социалният либерализъм или либералният социализъм.

Март 2009 година. Глобалната икономическа криза е във вихъра си. Световната общественост следи с притаен дъх развитието й, търсейки междувременно нови инструменти и мерки в борбата срещу нея. Всичко започва от Съединените Американски Щати, които специалистите определят като „епицентъра” на този мощен макроикономически трус. Там някъде (напълно логично), би следвало и да са намира и решението на проблема. Лекарството, което да ни отърве от всепроникващото раково образование. В тази заплетена социално-политико-икономическа обстановка се наложи фигурата на Новия американски президент - Барак Хюсеин Обама. Човекът, чиито идеи и харизма трябва да направят от света по-добро място за живеене. Човекът, от чиито решения зависят съдбините не само северноамериканският народ, но и на целия останал свят. Човекът, който с примера си ще насочи руля на международната политика към: 1) свобода и равенство пред закона ; 2) лавинообразно разрастване на държавните правомощия – контрапункт на демократичните приципи и заплаха за „свободите”.
Според мен, това, което де факто се случи в американската политика, след встъпването в длъжност на Барак Обама, може да се обобщи с една единствена дума – социализъм. И това нямаше да заслужава такова голямо внимание ако социализмът като идейно-практическа концепция не водеше в исторически план така неотменно до авторитаризъм, а често и до по-големи неприятности. Парадоксално и неочаквано за почти никого, но Социализмът намери своето най-видимо приложение именно в Меката на Либерализма, на свободния пазар, на общите правила, на сведената до минимум държавна намеса в ходовете на икономическите „играчи”, и в последна сметка на еднаквото им третиране от страна на Държавата, с оглед справедливостта и върховенството на закона.
Национализацията на множество частни банки, както и спасителният, антикризисен план на американския президент за „съживяването на икономиката” са манифестът на този нов за американската политическа традиция подход. В същината си той представлява чиста проба ”вземане от едни и даване на други”, или казано по-изискано: пренасочване на парите на данъкоплатците-граждани към крупни частни икономически формирования. Това, разбира се, обслужва напълно хуманната и похвална кауза, да се предпазят от фалит важни за американската икономика предприятия и корпорации, и респективно техните клиенти. Предлогът е добър, заслужава адмирации, поздравления... До какво обаче на практика доведе всичко това? До една всемогъща държавна машина, която не само че може да си избира кои икономичеки субекти да „подпомага”, но и вече смело се намесва в управлението им, в това как разходват средствата си и т.н. Функцията на държавата от неутрална организация, пазеща реда и осигуряваща на гражданина онези блага, които сам не би могъл да си подсигури (отбрана, инфраструктура, събиране на данъците, правоохраняване, защитата на хората в неравностойно положение и т.н.), в този случай мутира скорострелно. В зората на днешния ден няма проблем, по който да не се очаква позиция на Белия дом. Вместо обществото, съставено от напълно различни, но равни пред закона граждани, да се радва на спокойствието, че има един безпристрастен гарант за спазването на всеобщите правила, днес то има една инстанция, от която се очаква да се намесва навсякъде и във всичко. Дори нещо повече – тя се превръща в ОСНОВЕН ИГРАЧ НА ПАЗАРА. И това ако не е модерен социализъм, в лъскавата обвивка с марка „САЩ”...
Идеята е мощните финансови инжекции да се поставят на „най-засегнатите от кризата”. Методът и критериите, по които обаче ще се определя кои точно са тези „най-засегнати”, са обвити в мистицизъм и шокират с несъстоятелност.
Сложната главоблъсканица, пред която ще се изправят не само хората от администрацията на Обама, но и всички будни и информирани граждани, е пределно показателният случай със застрахователния гигант Аmerican International Group (AIG). Случилото се отлично илюстрира нецелесъобразността на подобен род мерки.
На 16 март първият политик на САЩ публично заклейми желанието на шевовете на AIG за намерението им да раздадат бонуси на стойност 165 милиона долара на своите подопечни брокери („допуснали провала” по негови собствени думи). До този момент застрахователната компания е получила антикризисни държавни бонуси, възлизащи на 180 милиона долара, и Обама (а и цялото общество) е гневен, че вместо обществените пари да бъдат похарчени с цел финансовото стабилизиране на компанията, те се раздават под формата на премии. Важно е да подчертаем обаче, че тези премии трябва да бъдат изплатени по закон, тоест предвидени са през 2008, и са един от „приоритетните разходи” на ръководството, целящо да спази поетите към служителите си задължения.
Голямата опасност се крие в изконната за Държавата „жажда за още повече власт”. От една страна чрез този план се раздават пари от държавния бюджет (дефицитът, който се очертава ще бъде за сметка на следващите поколения), от друга се поражда разбираемото желание да се контролира харченето на тези суми. Типичната за социалистическите/комунистическите системи мултипликация на правомощия! Това е процес, на който „краят” просто няма как да „излезе”... Ето и думите на Обама по повод цялостната регулаторна реформа във финансовия сектор: „За момента не разполагаме с цялата регулаторна власт, от която имаме нужда. Очаквам да разрешим този въпрос със съдействието на Конгреса през идните седмици”. Множенето на подобни властови прерогативи заплашва да подкопае ролята на демократичната система и води до откровено самозабравяне.
Изброените мерки са си par excellence социалистически и то в груба и радикална форма. И ако в условията на глобална криза и масова паника, подобен род политически актове се радват на медиен комфорт и широка обществена подкрепа, то след време последствията може да се окажат меко казано „страшни”.
Неясната роля на Държавата създава натрапчивото усещане за несигурност. Самият новоизбран президент признава във връзка с финансирането на AIG: “Тази корпорация изпадна в тежка финансова беда, именно заради безразсъдството и алчността си.” Логично следва въпросът: „А трябва ли американското правителство да подкрепя подобен род корпорации, изтъкани от грешни практики и злоупотреби?” и още „Намесвайки се в тези естествени процеси, не пречи ли то (правителството) на други – по-перспективни и отговорни икономически субекти - да запълнят празните ниши?” Въпроси като тези несъмнено са реторични, но все пак в този случай, като че ли е задължително да дадем отговорите им. В духa на демократичното, свободно общество ролята на Държавата не може да бъде друга освен на „строжер”, грижливо бдящ за спазване на общите правила, валидни за всички „участници”. Никоя правителствена администрация по света, не бива да има ПРАВОТО (камо ли да го прави), да подкрепя едни икономически субекти за сметка на други, да прави разлика между различни граждани, на каквото и да е било основание.
Вместо да се явава като пазач на някакво изкуствено създадено status quo, по-добре би било Вашингтон да се концентрира върху конкретните си задължения. Защото кризата, колкото и големи мащаби да вземе, е логично продължение на неправилно мениджиране на кредитораздаването от страна на банките. Тя е следствие на погрешни практики, които трябва да се премахнат, в името на бъдещо отсъствие на подобни световни сътресения. Тя е част от естествен икономически цикъл, прегряване на икономиката. Не е първата, няма и да е последната. Огромният залог е, че не бива моментното състояние на нещата да „замъглява здравия разум” и да води след себе си псевдополезни и откровено популистки полтически решения. Нужно е в този наистина повратен за света момент да се прояви необходимият кураж и политическа воля в името на оцеляването на символите на успешния модел на цялата Западна цивилизация, сред които: политически и икономически либерализъм, свободен пазар, защита на частната сфера и т.н.
Към ден днешен Барак Обама се радва на висок рейтинг. Той е „повит” в меката, благоуханна пелена на световната обич и е така да се каже „олицетворение на мечтите и надеждите на цяло едно поколение”. Все пак, без да звучи прекалено скептично – не винаги най-обичаните политици са се оказвали и най-полезни за свободното общество. Историята изобилства от примери в подкрепа на това твърдение.
А на нас като отговорни и заинтересувани граждани ни остава само да се надяваме горещо, че аналогията между Барак Хюсеин Обама и някой от онези, първо силно обичани, а после още по-силно мразени исторически личности, след години ще изглежда точно толкова абсурдна, колкото ни се струва и днес...