Дискотека. Сепаре. Силна басова музика. Тон-колоните сякаш се огъват под напора на безжалостните ватове. Чаши. В тях салфетки. Не, салфетките са навсякаде. Момичета. И навлеци. Повече навлеци, отколкото момичета. И пак силна музика.
Погледи. Погледи, които безстрастно се кръстосват в алкохолния нощен танц на суетата, и бързо, крадешком се отминават.Всеки се е преселил в свой собствен свят. Транс! Не, не стилът. Стилът си е „чалга”, понякога „ретро” (опитът ми се изчерпва дотук).
Мощно „И-хууу” ме разтърсва и в гората от ръце едва съумявам да съзра остатъка от СВЕТЛИНАТА на мислите си. СВЕТЛИНКАТА. Или това е прожекторът?!
За миг съм обзет от усещането, че не само на мен ми е тъпо. Настървението, с което призраците наоколо изливат спиртообразните напитки в прегракналите си гърла и последвалите грозни гримаси, замаскирани с разредител, ми дават основание за това. Ще се окаже, че греша.
Нови бали със салфетки. С трепет очаквам вакханалията, която ще последва отварянето им. Всички са наясно, че именно онези, които си поръчват промишленото количество от този незаменим в определени случаи материал, накарая тъжно ще се дивят пред левовата равстойност на сметката, и с горчивина тихо ще проклинат Съдбата. Аз предвидливо избягвам да докосвам салфетките. Други обаче, в опита си да разринат затрупалата ги хартия, го правят. КРАЙ. Те вече са съучастници. В очите им се вижда, че го знаят...
- Избухваме ли, братле? - успява да надкряска заглушителното буботене един „ friend of mine”.
Че аз отдавана съм избухнал - казвам си, гледайки гърчещите се в конвулсии до мен тела, явно сполетяни от същата участ. Не, това ще да е танц, подсказва ми странно-ясен вътрешен глас, който освен това ми обръща внимание върху факта (и трябва да призная не без основание), че никакъв „избухнал” не би могъл да издържи толкова време прав върху маса, независимо от волята и изконната човешка жажда за живот.
- О, да! Още малко да „заредя” - пускам наскоро дочуто лафче, приложимо по идеален начин именно в ситуации като тази.
Усмивки! УСМИВКИ ?!!!! Мислех, че е забранено...Усмивките на такова място са такава рядкост и изглеждат толкова неуместни... На кого му е притрябвало да се усмихва, ако всяка секунда е подритван и пресиран от лунатично двищите се охранители на някой нарко-бос, развил пара-спиритуални умения, помагащи му да сe намира на няколко места едновременно (най-често затвор, дискотека и плаж). Висша форма на мазохизъм си е и да „се изхилиш” в лицето на някой средностатистически бабаит от студентски град, който току виж, под въздействието на наркотични вещества, реши да се „разкърщи” с помощта на своите съселяни - разбира се, за твоя лична сметка...
Да не забравяме и българските девойки – твърде категорично и прибързано провъзгласили се за най-красиви сред жените навред по света... Те са дотолкова кисели, че мислещ човек едва ли лесно би приел факта, че обикалянето по заведения и контенето, което хроногически го предхожда, отнема повече от две трети от смисленото им съществуване...
„Жоре, Жоре, Жоре..!” - припява странен, трудно-артикулиращ на български субект. ”Хепи Бърдей Ту Ю” - продължава уверено той и тук вече не издържам. Подобно на лъв държан вързан в клетка, усетил сладкия вкус на свободата, махам за чао, оставям една пенсия на масата и на спринт излизам... Какъв прекрасен, чист, ледено-студен, спaсителен въздух! „Никога повече, никога повече” - повтарям си като мантра. Впрочем не обичам да се самозалъгвам. Никак даже. Затова и спирам...
вторник, 14 април 2009 г.
Планът „Обама”. Социалният либерализъм или либералният социализъм.
Март 2009 година. Глобалната икономическа криза е във вихъра си. Световната общественост следи с притаен дъх развитието й, търсейки междувременно нови инструменти и мерки в борбата срещу нея. Всичко започва от Съединените Американски Щати, които специалистите определят като „епицентъра” на този мощен макроикономически трус. Там някъде (напълно логично), би следвало и да са намира и решението на проблема. Лекарството, което да ни отърве от всепроникващото раково образование. В тази заплетена социално-политико-икономическа обстановка се наложи фигурата на Новия американски президент - Барак Хюсеин Обама. Човекът, чиито идеи и харизма трябва да направят от света по-добро място за живеене. Човекът, от чиито решения зависят съдбините не само северноамериканският народ, но и на целия останал свят. Човекът, който с примера си ще насочи руля на международната политика към: 1) свобода и равенство пред закона ; 2) лавинообразно разрастване на държавните правомощия – контрапункт на демократичните приципи и заплаха за „свободите”.
Според мен, това, което де факто се случи в американската политика, след встъпването в длъжност на Барак Обама, може да се обобщи с една единствена дума – социализъм. И това нямаше да заслужава такова голямо внимание ако социализмът като идейно-практическа концепция не водеше в исторически план така неотменно до авторитаризъм, а често и до по-големи неприятности. Парадоксално и неочаквано за почти никого, но Социализмът намери своето най-видимо приложение именно в Меката на Либерализма, на свободния пазар, на общите правила, на сведената до минимум държавна намеса в ходовете на икономическите „играчи”, и в последна сметка на еднаквото им третиране от страна на Държавата, с оглед справедливостта и върховенството на закона.
Национализацията на множество частни банки, както и спасителният, антикризисен план на американския президент за „съживяването на икономиката” са манифестът на този нов за американската политическа традиция подход. В същината си той представлява чиста проба ”вземане от едни и даване на други”, или казано по-изискано: пренасочване на парите на данъкоплатците-граждани към крупни частни икономически формирования. Това, разбира се, обслужва напълно хуманната и похвална кауза, да се предпазят от фалит важни за американската икономика предприятия и корпорации, и респективно техните клиенти. Предлогът е добър, заслужава адмирации, поздравления... До какво обаче на практика доведе всичко това? До една всемогъща държавна машина, която не само че може да си избира кои икономичеки субекти да „подпомага”, но и вече смело се намесва в управлението им, в това как разходват средствата си и т.н. Функцията на държавата от неутрална организация, пазеща реда и осигуряваща на гражданина онези блага, които сам не би могъл да си подсигури (отбрана, инфраструктура, събиране на данъците, правоохраняване, защитата на хората в неравностойно положение и т.н.), в този случай мутира скорострелно. В зората на днешния ден няма проблем, по който да не се очаква позиция на Белия дом. Вместо обществото, съставено от напълно различни, но равни пред закона граждани, да се радва на спокойствието, че има един безпристрастен гарант за спазването на всеобщите правила, днес то има една инстанция, от която се очаква да се намесва навсякъде и във всичко. Дори нещо повече – тя се превръща в ОСНОВЕН ИГРАЧ НА ПАЗАРА. И това ако не е модерен социализъм, в лъскавата обвивка с марка „САЩ”...
Идеята е мощните финансови инжекции да се поставят на „най-засегнатите от кризата”. Методът и критериите, по които обаче ще се определя кои точно са тези „най-засегнати”, са обвити в мистицизъм и шокират с несъстоятелност.
Сложната главоблъсканица, пред която ще се изправят не само хората от администрацията на Обама, но и всички будни и информирани граждани, е пределно показателният случай със застрахователния гигант Аmerican International Group (AIG). Случилото се отлично илюстрира нецелесъобразността на подобен род мерки.
На 16 март първият политик на САЩ публично заклейми желанието на шевовете на AIG за намерението им да раздадат бонуси на стойност 165 милиона долара на своите подопечни брокери („допуснали провала” по негови собствени думи). До този момент застрахователната компания е получила антикризисни държавни бонуси, възлизащи на 180 милиона долара, и Обама (а и цялото общество) е гневен, че вместо обществените пари да бъдат похарчени с цел финансовото стабилизиране на компанията, те се раздават под формата на премии. Важно е да подчертаем обаче, че тези премии трябва да бъдат изплатени по закон, тоест предвидени са през 2008, и са един от „приоритетните разходи” на ръководството, целящо да спази поетите към служителите си задължения.
Голямата опасност се крие в изконната за Държавата „жажда за още повече власт”. От една страна чрез този план се раздават пари от държавния бюджет (дефицитът, който се очертава ще бъде за сметка на следващите поколения), от друга се поражда разбираемото желание да се контролира харченето на тези суми. Типичната за социалистическите/комунистическите системи мултипликация на правомощия! Това е процес, на който „краят” просто няма как да „излезе”... Ето и думите на Обама по повод цялостната регулаторна реформа във финансовия сектор: „За момента не разполагаме с цялата регулаторна власт, от която имаме нужда. Очаквам да разрешим този въпрос със съдействието на Конгреса през идните седмици”. Множенето на подобни властови прерогативи заплашва да подкопае ролята на демократичната система и води до откровено самозабравяне.
Изброените мерки са си par excellence социалистически и то в груба и радикална форма. И ако в условията на глобална криза и масова паника, подобен род политически актове се радват на медиен комфорт и широка обществена подкрепа, то след време последствията може да се окажат меко казано „страшни”.
Неясната роля на Държавата създава натрапчивото усещане за несигурност. Самият новоизбран президент признава във връзка с финансирането на AIG: “Тази корпорация изпадна в тежка финансова беда, именно заради безразсъдството и алчността си.” Логично следва въпросът: „А трябва ли американското правителство да подкрепя подобен род корпорации, изтъкани от грешни практики и злоупотреби?” и още „Намесвайки се в тези естествени процеси, не пречи ли то (правителството) на други – по-перспективни и отговорни икономически субекти - да запълнят празните ниши?” Въпроси като тези несъмнено са реторични, но все пак в този случай, като че ли е задължително да дадем отговорите им. В духa на демократичното, свободно общество ролята на Държавата не може да бъде друга освен на „строжер”, грижливо бдящ за спазване на общите правила, валидни за всички „участници”. Никоя правителствена администрация по света, не бива да има ПРАВОТО (камо ли да го прави), да подкрепя едни икономически субекти за сметка на други, да прави разлика между различни граждани, на каквото и да е било основание.
Вместо да се явава като пазач на някакво изкуствено създадено status quo, по-добре би било Вашингтон да се концентрира върху конкретните си задължения. Защото кризата, колкото и големи мащаби да вземе, е логично продължение на неправилно мениджиране на кредитораздаването от страна на банките. Тя е следствие на погрешни практики, които трябва да се премахнат, в името на бъдещо отсъствие на подобни световни сътресения. Тя е част от естествен икономически цикъл, прегряване на икономиката. Не е първата, няма и да е последната. Огромният залог е, че не бива моментното състояние на нещата да „замъглява здравия разум” и да води след себе си псевдополезни и откровено популистки полтически решения. Нужно е в този наистина повратен за света момент да се прояви необходимият кураж и политическа воля в името на оцеляването на символите на успешния модел на цялата Западна цивилизация, сред които: политически и икономически либерализъм, свободен пазар, защита на частната сфера и т.н.
Към ден днешен Барак Обама се радва на висок рейтинг. Той е „повит” в меката, благоуханна пелена на световната обич и е така да се каже „олицетворение на мечтите и надеждите на цяло едно поколение”. Все пак, без да звучи прекалено скептично – не винаги най-обичаните политици са се оказвали и най-полезни за свободното общество. Историята изобилства от примери в подкрепа на това твърдение.
А на нас като отговорни и заинтересувани граждани ни остава само да се надяваме горещо, че аналогията между Барак Хюсеин Обама и някой от онези, първо силно обичани, а после още по-силно мразени исторически личности, след години ще изглежда точно толкова абсурдна, колкото ни се струва и днес...
Според мен, това, което де факто се случи в американската политика, след встъпването в длъжност на Барак Обама, може да се обобщи с една единствена дума – социализъм. И това нямаше да заслужава такова голямо внимание ако социализмът като идейно-практическа концепция не водеше в исторически план така неотменно до авторитаризъм, а често и до по-големи неприятности. Парадоксално и неочаквано за почти никого, но Социализмът намери своето най-видимо приложение именно в Меката на Либерализма, на свободния пазар, на общите правила, на сведената до минимум държавна намеса в ходовете на икономическите „играчи”, и в последна сметка на еднаквото им третиране от страна на Държавата, с оглед справедливостта и върховенството на закона.
Национализацията на множество частни банки, както и спасителният, антикризисен план на американския президент за „съживяването на икономиката” са манифестът на този нов за американската политическа традиция подход. В същината си той представлява чиста проба ”вземане от едни и даване на други”, или казано по-изискано: пренасочване на парите на данъкоплатците-граждани към крупни частни икономически формирования. Това, разбира се, обслужва напълно хуманната и похвална кауза, да се предпазят от фалит важни за американската икономика предприятия и корпорации, и респективно техните клиенти. Предлогът е добър, заслужава адмирации, поздравления... До какво обаче на практика доведе всичко това? До една всемогъща държавна машина, която не само че може да си избира кои икономичеки субекти да „подпомага”, но и вече смело се намесва в управлението им, в това как разходват средствата си и т.н. Функцията на държавата от неутрална организация, пазеща реда и осигуряваща на гражданина онези блага, които сам не би могъл да си подсигури (отбрана, инфраструктура, събиране на данъците, правоохраняване, защитата на хората в неравностойно положение и т.н.), в този случай мутира скорострелно. В зората на днешния ден няма проблем, по който да не се очаква позиция на Белия дом. Вместо обществото, съставено от напълно различни, но равни пред закона граждани, да се радва на спокойствието, че има един безпристрастен гарант за спазването на всеобщите правила, днес то има една инстанция, от която се очаква да се намесва навсякъде и във всичко. Дори нещо повече – тя се превръща в ОСНОВЕН ИГРАЧ НА ПАЗАРА. И това ако не е модерен социализъм, в лъскавата обвивка с марка „САЩ”...
Идеята е мощните финансови инжекции да се поставят на „най-засегнатите от кризата”. Методът и критериите, по които обаче ще се определя кои точно са тези „най-засегнати”, са обвити в мистицизъм и шокират с несъстоятелност.
Сложната главоблъсканица, пред която ще се изправят не само хората от администрацията на Обама, но и всички будни и информирани граждани, е пределно показателният случай със застрахователния гигант Аmerican International Group (AIG). Случилото се отлично илюстрира нецелесъобразността на подобен род мерки.
На 16 март първият политик на САЩ публично заклейми желанието на шевовете на AIG за намерението им да раздадат бонуси на стойност 165 милиона долара на своите подопечни брокери („допуснали провала” по негови собствени думи). До този момент застрахователната компания е получила антикризисни държавни бонуси, възлизащи на 180 милиона долара, и Обама (а и цялото общество) е гневен, че вместо обществените пари да бъдат похарчени с цел финансовото стабилизиране на компанията, те се раздават под формата на премии. Важно е да подчертаем обаче, че тези премии трябва да бъдат изплатени по закон, тоест предвидени са през 2008, и са един от „приоритетните разходи” на ръководството, целящо да спази поетите към служителите си задължения.
Голямата опасност се крие в изконната за Държавата „жажда за още повече власт”. От една страна чрез този план се раздават пари от държавния бюджет (дефицитът, който се очертава ще бъде за сметка на следващите поколения), от друга се поражда разбираемото желание да се контролира харченето на тези суми. Типичната за социалистическите/комунистическите системи мултипликация на правомощия! Това е процес, на който „краят” просто няма как да „излезе”... Ето и думите на Обама по повод цялостната регулаторна реформа във финансовия сектор: „За момента не разполагаме с цялата регулаторна власт, от която имаме нужда. Очаквам да разрешим този въпрос със съдействието на Конгреса през идните седмици”. Множенето на подобни властови прерогативи заплашва да подкопае ролята на демократичната система и води до откровено самозабравяне.
Изброените мерки са си par excellence социалистически и то в груба и радикална форма. И ако в условията на глобална криза и масова паника, подобен род политически актове се радват на медиен комфорт и широка обществена подкрепа, то след време последствията може да се окажат меко казано „страшни”.
Неясната роля на Държавата създава натрапчивото усещане за несигурност. Самият новоизбран президент признава във връзка с финансирането на AIG: “Тази корпорация изпадна в тежка финансова беда, именно заради безразсъдството и алчността си.” Логично следва въпросът: „А трябва ли американското правителство да подкрепя подобен род корпорации, изтъкани от грешни практики и злоупотреби?” и още „Намесвайки се в тези естествени процеси, не пречи ли то (правителството) на други – по-перспективни и отговорни икономически субекти - да запълнят празните ниши?” Въпроси като тези несъмнено са реторични, но все пак в този случай, като че ли е задължително да дадем отговорите им. В духa на демократичното, свободно общество ролята на Държавата не може да бъде друга освен на „строжер”, грижливо бдящ за спазване на общите правила, валидни за всички „участници”. Никоя правителствена администрация по света, не бива да има ПРАВОТО (камо ли да го прави), да подкрепя едни икономически субекти за сметка на други, да прави разлика между различни граждани, на каквото и да е било основание.
Вместо да се явава като пазач на някакво изкуствено създадено status quo, по-добре би било Вашингтон да се концентрира върху конкретните си задължения. Защото кризата, колкото и големи мащаби да вземе, е логично продължение на неправилно мениджиране на кредитораздаването от страна на банките. Тя е следствие на погрешни практики, които трябва да се премахнат, в името на бъдещо отсъствие на подобни световни сътресения. Тя е част от естествен икономически цикъл, прегряване на икономиката. Не е първата, няма и да е последната. Огромният залог е, че не бива моментното състояние на нещата да „замъглява здравия разум” и да води след себе си псевдополезни и откровено популистки полтически решения. Нужно е в този наистина повратен за света момент да се прояви необходимият кураж и политическа воля в името на оцеляването на символите на успешния модел на цялата Западна цивилизация, сред които: политически и икономически либерализъм, свободен пазар, защита на частната сфера и т.н.
Към ден днешен Барак Обама се радва на висок рейтинг. Той е „повит” в меката, благоуханна пелена на световната обич и е така да се каже „олицетворение на мечтите и надеждите на цяло едно поколение”. Все пак, без да звучи прекалено скептично – не винаги най-обичаните политици са се оказвали и най-полезни за свободното общество. Историята изобилства от примери в подкрепа на това твърдение.
А на нас като отговорни и заинтересувани граждани ни остава само да се надяваме горещо, че аналогията между Барак Хюсеин Обама и някой от онези, първо силно обичани, а после още по-силно мразени исторически личности, след години ще изглежда точно толкова абсурдна, колкото ни се струва и днес...
За българския Обама и електората
В началото на месец февруари тази година, пред българската диаспора в Чикаго, Бойко Борисов открито определи българския електорат като “лош човешки материал”. “Това е основата на населението в момента – 1 милион цигани, 700-800 хиляди турци, 2 милиона и половина пенсионери. Ей това е срещу ГЕРБ”, обясни кметът на София, неформален лидер на спомената партия и сериозен претендент за премиерското кресло след парламентарните избори тази година. Нагледен пример за политическо “харакири” ще си кажете вие. Без коментар. Всъщност, нужда от коментар има…
За преките политически противници на Борисов това е силен коз, чудесен инструмент в предизборните им стратегии; те осъждат остро “фашизоидното изказване” на Генерала и жаловито заплашват, че ще сезират Европейската комисия за расистките му настроения. Медиите, други партии и представители на различни слоеве от българското общество също заклеймиха подобно дискриминационно отношение.
Тези думи – впрочем в пълен разрез с европейската етика на публичното говорене – не биха предизвикали такъв грандиозен скандал, ако бяха изречени от друг политик, с по-малък рейтинг и по-малки шансове да се добере до властта. Проблемът тук е, че става дума за “лидер” радващ се на голяма подкрепа от страна на младите хора. Личност, която поне за момента успява да формира мнения и нагласи в обществото. Нещо като българския Обама, съдейки по неспирно растящото към него публично доверие. С това приликите между двамата се изчерпват.
Определено можем да твърдим, че българското публично пространство “привикна” към изцепките на Борисов – поне с това аз си обяснявам безучастната и пасивна позиция на родната ни интелигенция по случая; все пак липсата на аргументиран обществен дебат, вникване в дълбочината и анализа на негативните, дори опасни последици, които такива реплики могат да предизвикат, си е направо престъпна. Ако досега подхождахме с весело безразличие към популистките изказвания и инфантилните двустранни “подмятания на топката” в мача Станишев – Борисов, то ми се струва, че този път чашата все пак преля…
Неписан постулат е, че когато човек избере за свое поприще политиката, той автоматично губи част от свободата си. Интелектуалецът може да каже всичко. Залага само себе си и не носи споделена отговорност. За разлика от политика – той трябва да се съобразява с хората, които го избират, с последствията, които думите му могат да имат за същите тези избиратели.
До скоро кметът на София бе считан за гласа на народа. Без излишна официалност, на езика на хората той казваше нещата просто, както му дойдат. И очевидно продължава да го прави. По същество в това няма нищо лошо – напротив, ако внимателно се загледаме ще открием впечатляващи политически дивиденти; недоволни граждани винаги съществуват и не е трудно да се улови гребена на това недоволство, с пръст да се посочат виновниците за всички неуспехи: цигани, турци, пенсионери… Подобни нагласи са изцяло пропити с абсурдност и пълна политическа безотговорност.
Навсякъде по света расизмът като социална практика е тотално отречен. Като политическа платформа, той предполага само насилие, липса на толерантност и откровена разруха. С една дума – не води до нищо добро!
“Толкова ги мразя комунистите…” продължава в злополучната си реч Бойко Борисов. Но дали наистина е така? След като реши, че Възродителният процес не е чак толкова лошо нещо?! (насилствена асимилация на етнически малцинства, състояща се в смяна на арабско-турските им имена с български, забрана използването на друг език освен българския и в крайна сметка изгонването от родните им места), аз лично не съм много склонен да му вярвам. Характерната за тоталитарните времена номенклатурна реторика е здраво вкоренена в арсенала от ораторски способности на кмета на Столицата. Възприемането на избирателя като “материал”, още повече „лош”, е по-скоро присъщо за духa и парадигмата на друго, не на сегашното – модерното и демократично – време.
За “пробива отвътре”, който Борисов възнамерява да направи в Република Македония, чрез “икономическото й превземане” не си струва да се пише; такъв трогателен наивитет и мащабност на плановете ми идват в повече. Ако не бяха станали повод за влошаване на междусъседските ни взаимоотношения с Македония, те щяха да са просто… смешни.
Все пак добре е да се припомни на г-н Борисов – ако въобще някога го е знаел – че организацията (Държавата), на която възнамерява да застане начело, притежава един малко по-различен профил от тези на другите организации. Тя е универсална, неутрална и деперсонифицирана. Работи с понятието “граждани”, към които се отнася справедливо, т.е. третира ги по абсолютно еднакъв начин, без да ги дели на цигани, българи, французи, пенсионери, хубави, грозни и т.н… Иначе казано, тя обслужва обществения интерес, което се изразява в подсигуряване на гражданите на онези услуги, които всеки поединично, със собствени усилия не би могъл да си набави – правораздаване, събиране на данъците, отбрана, инфраструктура, образование и здравеопазване (тук дори не е монополист), защита на хората в неравностойно положение и т.н. , но списъкът не е дълъг. С други думи правителството трябва да се концентрира върху областите, в които е компетентно, и да остави гражданите да се развиват и да преследват целите си. Така поне се случва в нормалните демократични режими, в които всеки си знае работата и политиците не раздават оценки за “качеството на материала”.
Кузман К.
За преките политически противници на Борисов това е силен коз, чудесен инструмент в предизборните им стратегии; те осъждат остро “фашизоидното изказване” на Генерала и жаловито заплашват, че ще сезират Европейската комисия за расистките му настроения. Медиите, други партии и представители на различни слоеве от българското общество също заклеймиха подобно дискриминационно отношение.
Тези думи – впрочем в пълен разрез с европейската етика на публичното говорене – не биха предизвикали такъв грандиозен скандал, ако бяха изречени от друг политик, с по-малък рейтинг и по-малки шансове да се добере до властта. Проблемът тук е, че става дума за “лидер” радващ се на голяма подкрепа от страна на младите хора. Личност, която поне за момента успява да формира мнения и нагласи в обществото. Нещо като българския Обама, съдейки по неспирно растящото към него публично доверие. С това приликите между двамата се изчерпват.
Определено можем да твърдим, че българското публично пространство “привикна” към изцепките на Борисов – поне с това аз си обяснявам безучастната и пасивна позиция на родната ни интелигенция по случая; все пак липсата на аргументиран обществен дебат, вникване в дълбочината и анализа на негативните, дори опасни последици, които такива реплики могат да предизвикат, си е направо престъпна. Ако досега подхождахме с весело безразличие към популистките изказвания и инфантилните двустранни “подмятания на топката” в мача Станишев – Борисов, то ми се струва, че този път чашата все пак преля…
Неписан постулат е, че когато човек избере за свое поприще политиката, той автоматично губи част от свободата си. Интелектуалецът може да каже всичко. Залага само себе си и не носи споделена отговорност. За разлика от политика – той трябва да се съобразява с хората, които го избират, с последствията, които думите му могат да имат за същите тези избиратели.
До скоро кметът на София бе считан за гласа на народа. Без излишна официалност, на езика на хората той казваше нещата просто, както му дойдат. И очевидно продължава да го прави. По същество в това няма нищо лошо – напротив, ако внимателно се загледаме ще открием впечатляващи политически дивиденти; недоволни граждани винаги съществуват и не е трудно да се улови гребена на това недоволство, с пръст да се посочат виновниците за всички неуспехи: цигани, турци, пенсионери… Подобни нагласи са изцяло пропити с абсурдност и пълна политическа безотговорност.
Навсякъде по света расизмът като социална практика е тотално отречен. Като политическа платформа, той предполага само насилие, липса на толерантност и откровена разруха. С една дума – не води до нищо добро!
“Толкова ги мразя комунистите…” продължава в злополучната си реч Бойко Борисов. Но дали наистина е така? След като реши, че Възродителният процес не е чак толкова лошо нещо?! (насилствена асимилация на етнически малцинства, състояща се в смяна на арабско-турските им имена с български, забрана използването на друг език освен българския и в крайна сметка изгонването от родните им места), аз лично не съм много склонен да му вярвам. Характерната за тоталитарните времена номенклатурна реторика е здраво вкоренена в арсенала от ораторски способности на кмета на Столицата. Възприемането на избирателя като “материал”, още повече „лош”, е по-скоро присъщо за духa и парадигмата на друго, не на сегашното – модерното и демократично – време.
За “пробива отвътре”, който Борисов възнамерява да направи в Република Македония, чрез “икономическото й превземане” не си струва да се пише; такъв трогателен наивитет и мащабност на плановете ми идват в повече. Ако не бяха станали повод за влошаване на междусъседските ни взаимоотношения с Македония, те щяха да са просто… смешни.
Все пак добре е да се припомни на г-н Борисов – ако въобще някога го е знаел – че организацията (Държавата), на която възнамерява да застане начело, притежава един малко по-различен профил от тези на другите организации. Тя е универсална, неутрална и деперсонифицирана. Работи с понятието “граждани”, към които се отнася справедливо, т.е. третира ги по абсолютно еднакъв начин, без да ги дели на цигани, българи, французи, пенсионери, хубави, грозни и т.н… Иначе казано, тя обслужва обществения интерес, което се изразява в подсигуряване на гражданите на онези услуги, които всеки поединично, със собствени усилия не би могъл да си набави – правораздаване, събиране на данъците, отбрана, инфраструктура, образование и здравеопазване (тук дори не е монополист), защита на хората в неравностойно положение и т.н. , но списъкът не е дълъг. С други думи правителството трябва да се концентрира върху областите, в които е компетентно, и да остави гражданите да се развиват и да преследват целите си. Така поне се случва в нормалните демократични режими, в които всеки си знае работата и политиците не раздават оценки за “качеството на материала”.
Кузман К.
Демокрация по български
Българинът не уважава Демокрацията! Това ясно си пролича и на протестите пред Парламента на РБългария през месец януари тази година – бити полицаи, бити граждани, летящи железа и камъни, гърмящи бомбички, крясъци, смут, блокиран социален живот в центъра на Столицата... Това е тъжнaта равносметка. А знаете ли защо не Я уважава? Той просто не Я разбира. Не Я познава. Дори претендира, че е разочарован от Нея...
Проблемът се корени другаде – преди две десетилетия демократичният режим е възприеман като панацеята за едно болно, тоталитарно общество. В представите на обикновения българин, мястото на тоталитарната, всичкопланираща и всемогъща държава, трябва да вземе Демокрацията. От нея се очаква благоденствие и повсеместно щастие. Комунистическият режим си отива, но след него остава мрачното му наследство – пагубните нагласи! Хората не съумяват да оценят благините, които Новото време им предоставя – свободата, възможността чрез лична инициатива и индивидуални качества всеки да се бори за постигане на целите и щастието си. Вместо „планиращ” орган, българите получават държава със строго разписани правомощия, защитаваща правата и ненамесата в личния живот на Гражданина. Първоначалното въодушевление скоро мутира в голямо РАЗОЧАРОВАНИЕ. Малко са готовите за такова предизвикателство – да поемат съдбата в ръцете си, да предприемат, да проявят активност и лична отговорност за делата си.
Вече няма кой да решава от името на отделната личност. Няма кой да планира местоживеенето, местоработата и заплащането на труда им. Нито пътуванията в чужбина. Разочарованието намира проявление в две насоки: пълна апатия и гражданска пасивност; агресия и враждебност.
Месец януари 2009. Светинята на българската демокрация и държавност е безугледно атакувана. Неуважението към Демокрацията не се проявява във формата, използвана за изряване на всеобщото недоволство. Организираният протест си остава най-мощният институционализиран инструмент за демонстрация на обществено несъгласие с правителствената политика. От мирен обаче той се превърна в груба атака срещу полицията - онази държавна структура, чиято функция се състои в това да пази реда и живота на гражданите. Да не забравяме, че именно последната се ползва с легитимното право за прилагане на сила. И след многобройни провокации, я приложи. Отново в духа на демократичната практика – никакви частни или колективни искания и интереси не бива да застрашават живота на хората и да пречат на нормалното функциониране на Цялото общество. Полицията влезе в изпълнение на правомощията си и го предотврати.
По дефиниция демократичният режим е считан за единствения открит метод за мирна смяна на правителството. Мирна. Чрез избори. Не с вандализъм по площадите (макар че именно такава практика е възприета от иначе а-политичните български граждани). На журналистическите въпроси „Какво ви води тук?”, повечето свеждат глава. Малко смогват да скалъпят дори един смислен аргумент за протестните си действия. Демокрацията по съществото си е само набор от процедури, целящи ограничаването на властта на онези, които моментно разполагат с нея. Иначе казано – тя е всичко, което може да искаме! Другото си зависи от нас. Нека затова поне да я уважаваме!
Кузман К.
Проблемът се корени другаде – преди две десетилетия демократичният режим е възприеман като панацеята за едно болно, тоталитарно общество. В представите на обикновения българин, мястото на тоталитарната, всичкопланираща и всемогъща държава, трябва да вземе Демокрацията. От нея се очаква благоденствие и повсеместно щастие. Комунистическият режим си отива, но след него остава мрачното му наследство – пагубните нагласи! Хората не съумяват да оценят благините, които Новото време им предоставя – свободата, възможността чрез лична инициатива и индивидуални качества всеки да се бори за постигане на целите и щастието си. Вместо „планиращ” орган, българите получават държава със строго разписани правомощия, защитаваща правата и ненамесата в личния живот на Гражданина. Първоначалното въодушевление скоро мутира в голямо РАЗОЧАРОВАНИЕ. Малко са готовите за такова предизвикателство – да поемат съдбата в ръцете си, да предприемат, да проявят активност и лична отговорност за делата си.
Вече няма кой да решава от името на отделната личност. Няма кой да планира местоживеенето, местоработата и заплащането на труда им. Нито пътуванията в чужбина. Разочарованието намира проявление в две насоки: пълна апатия и гражданска пасивност; агресия и враждебност.
Месец януари 2009. Светинята на българската демокрация и държавност е безугледно атакувана. Неуважението към Демокрацията не се проявява във формата, използвана за изряване на всеобщото недоволство. Организираният протест си остава най-мощният институционализиран инструмент за демонстрация на обществено несъгласие с правителствената политика. От мирен обаче той се превърна в груба атака срещу полицията - онази държавна структура, чиято функция се състои в това да пази реда и живота на гражданите. Да не забравяме, че именно последната се ползва с легитимното право за прилагане на сила. И след многобройни провокации, я приложи. Отново в духа на демократичната практика – никакви частни или колективни искания и интереси не бива да застрашават живота на хората и да пречат на нормалното функциониране на Цялото общество. Полицията влезе в изпълнение на правомощията си и го предотврати.
По дефиниция демократичният режим е считан за единствения открит метод за мирна смяна на правителството. Мирна. Чрез избори. Не с вандализъм по площадите (макар че именно такава практика е възприета от иначе а-политичните български граждани). На журналистическите въпроси „Какво ви води тук?”, повечето свеждат глава. Малко смогват да скалъпят дори един смислен аргумент за протестните си действия. Демокрацията по съществото си е само набор от процедури, целящи ограничаването на властта на онези, които моментно разполагат с нея. Иначе казано – тя е всичко, което може да искаме! Другото си зависи от нас. Нека затова поне да я уважаваме!
Кузман К.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
