"20 години Преход", "20 години Демокрация", " 20 години от Десети ноември" - така бихме могли да обобщим най-важното събитие през изтеклата седмицата преди частичните избори за кметове из страната. Дните между 9 и 14 ноeмври бяха белязани от юбилея на онова, което ние наричаме "начало на демократичните промени у нас". Изключвайки разбираемото вълнение около изборната неделя, темата за "прехода" получи най-голямо обществено внимание, породи най-много дискусии и дебати вътре в обществото ни.
От нафталина бяха извадени червените пионерски връзки, припомниха се позабравени вече стари вицове, лека носталгия обзе нашите баби и дядовци, чуха се мнения от типа "Ей, че хубаво си беше при Тато", ЛЮБЕ изнесе концерти в София със заглавие "Кой каза, че живяхме лошо?". И още: заформи се неподражаема говорилня по повода, развилняха се политолози, историци, икономисти, бивши и настоящи десиденти, както и експерти от всички сфери на социокултурния живот у нас. Интерпретации, коментари, равносметки и много, много спомени...
Въпросите, които сякаш сами напираха и отчаяно търсеха да намерят своя отговор, бяха следните: "Кога започна ПРЕХОДА?", "А кога ще свърши?", "Колко още да чакаме?" . Умуваха както недоволните от липсата на общо мнение и конкретика граждани, така и специалистите по проблематиката. Заговори се "децата на прехода", за "загубеното поколение", "новите млади" и прочие. Въобще падна страховито упражняване в реторика, размърда се позатлаченото въображение на не един и двама родни интелектуалци и като резултат - доста плява, малко смислени тълкувания и полезни идеи, ала това - както вече добре знаем - е нормално и надали ли е учудило когото и да било.
Жалкото обаче е нещо друго: вече цели двадесет години, всичко, което се случва у нас, се обяснява с упоритото, мъгляво и доста неясно понятие - "преход". Честно казано, струва ми се, че ако продължим в същия дух, то след още двадесет, дори тридесет години, нищо чудно все така да неспирно да тъпчем на едно място, предъфквайки все същата нищо незначеща дума.
И така, в съзнанието на редовия български гражданин твърдо се вкорени представата за някакви необикновени събития, които предстоят да се случат, за своебразно преминаване от състояние А в състояние Б, за "почване" и „свършване" на нещо, което бе наречено "преход". Ето как бе поставено началото на "голямото чакане" и ходенето по мъките, тази постоянна битка между надеждата и резултатите, еуфорията и отчаянието. Вина за това носи цялото ни общество, което лековато-наивно се пусна по течението и вместо да търси най-верния анализ за случващото се, се остави да му бъдат вменени нагласи и очаквания, които са не само неточни, но и откровено опасни.
Нека се запитаме логично: а кое е непреходно? Има ли въобще някъде по света държава или общество, които да не са в процес на някакъв преход? Може би САЩ на сутринта след 11-ти септември? Или пък днес, целият свят в условията на глобална икономическа криза? А, може би, не бяха преходни времената, в които премина младостта и детството и на нашите родители - години на Студена война, нежни (и недотам) революции, реална заплаха от атомна бомба и масово унищожение? Какво ни остава да кажем тогава за Европа и света след края на двете умопомрачаващи световни войни?
Вместо постоянното лутане и безмислените бъртвежи трябва да си отговорим на въпросите - какви сме днес, какъв е историческият ни опит и как ни е довел до тук. Да поразсъждаваме дали ни харесва, че от нехилизъм към нормата се избиваме по пътищата с хиляди сякаш сме на война; дали ни допада да се въргаляме в собствените си боклуци, само защото ни домързява да се приближим до кофата, или дали в крайна сметка ни радва фактът, че поради неграмотност и пропиляно време в училище, днес масово българските граждани изпитват затруднения да попълнят данъчната си декларация, камо ли да съставят нормален бизнес-проект, по зададени критерии и условия за усвояване средства, които ще бъдат от полза хем на тях самите в личните им дела, хем ще вдъхнат живот на иконимиката и прозводството страната ни.
След това, анализарайки актуалното положение на нещата - обективно и без излишен драматизъм, самобичуване или захлас от уникалността ни, - трябва да превърнем негативите в позитиви, болката - в опит и ценно знание, а накрая идва редът на най-важното: да определим какви всъщност искаме да бъдем, след което да си поставим ясни и обозрими цели, които във времето да се опитаме да постигнем, подобрявайки качеството на живот и бизнес у нас.
С "преход" в нашия, българския, случай трябваше да се обозначи едно-единствено нещо - преминаването от една тоталитарната комунистическа система, към друга - демократична, базирана на свободен пазар, конкуренция и равни права. И това се случи, при това отведнъж. Сравнително бързо. Със цялото негативно наследство, изразено в шуробаджанащина, корупционни практики, мутри, липса на лична самоинициативност и тотална пасивност в очакване намесата на Държавата за щяло и за не щяло. Но най-главното - процедурите и режимът - бяха сменени. Колосалният залог, който още в началото трябваше да разберем и формулираме беше: оттук насетне ще трябва да си говорим за „етап“ на развитие на обществото ни. Иначе казано, предстои ни едно неспирно развитие, в което няма да има момент на пълно задоволство и винаги пред нас като граждани на тази държава ще има проблеми за решаване, кризи за преодоляване.
Благата, които демокрацията ни донесе, са неизмерими. Макар че не бяхме готови да ги използваме в пълната им степен, днес никой не може да отрече, че напредъкът в сравнение с началото на промените е огромен, и пътят, който сме извървели от 1989 година насам, е дълъг. Смисълът обаче е да проумеем веднъж завинаги, че този „път“ всъщност е безкраен. Именно стъпка по стъпка, с готовност за препятствията, които ни очакват, и неизпускайки от поглед върха, към който сме се устремили, ще задвижим мотора на развитието като личното усилие на всеки един от нас поотделно, ще допринесе за по-модерния и напредничав облик на обществото ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар