Мартис стоеше и разглеждаше морето: малките припкави вълни се нижеха на постъпателни тласъци в посока към брега. Той се извърна към седналите на пясъка и им помаха с безгрижната веселост на човек, чието най-голямо удивление представляваха залеза и ослепителното сияние на слънцето.
Погледна нагоре: за миг усети как сърцето му се свива от мрачно предчуствие. Зловещо тъмни и гъсто-къдрави облаци се пулеха свирепо над изсъхналата земя. Обикновено светлобелите, ситни песечинки сега изглеждаха мраморно сиви.
Ама че странна работа, мислеше си Мартис, докато изучаваше скорострелното движение на пенестата въздушна маса над главата си. Обикновено, когато времето е такова, вълните се къде-къде по-големи. Наистина чудно, много чудно. Той се обърна и се насочи към постланата небрежно на земята плажна кърпа. Седна и се загледа в покритата с какаово масло и пясъчни кристали ръка на Виктор, който надигаше запотено шише с ледена бира.
- Ей, Мартис, колко пъти съм ти казвал да не си оставяш парите при картата – провикна се се брат му. – А? Колко?
Като чу това, Мартис малко се поучуди – какви пари, каква карта, - но същевременно, знаейки че това е сън, го прие без да роптае.
Малко по малко вятъртът се засили: кърпите се разлетяха наляво-надясно, облаците от прах смесен с пясък се издигнаха спираловидно нагоре.
Незнайно защо изведнъж всичките пет момчета се бяха озовали скупчени на метри от солената морска вода. Те гледаха право напред в далечината сякаш разучаваха тънката права линия на хоризонта.
- Не е ли странно? – попита с глух глас Денис.
- Кое?
- Е, как кое: всичко. Погледни само - небето, вятърът, миризмата на буря.
- Ами, разбира се, че не е. Просто ще има буря, това е.
Изведнъж се смълчаха вкупом. Право пред тях, на може би половин километът те съзряха нещо, което ги смрази. Изначално никой не можа с точност да определи какво представляваше то. Отдалече приличаше по-скоро на стена – дълга, широка и висока стена, която се движеше мощно към брега.
Някой извика:
- Приливна вълна!
В този миг всички се спогледаха – възможно ли беше? Дори Мартис, който отлично съзнаваше, че това е само сън, усети как кожата на ръцете и врата му настръхват.
- Бързо да се махаме! - изкрещя някой.
- Хайде, бягайте към бунгалото!
Те се втрурнаха през глава, обезумели от смесеното чуство на страх и възбуда, както и от мощният прилив адреналин, който изведнъж бе изпълнил кръвта и жилите им.
Бунгалото, към което се насочиха приятелите, бе в самото начало на плажната ивица. Отваряйки входната му врата, човек стъпваше направо върху ронливият кафяв пясък.
Мартис влетя в кухнята и без много да му мисли грабна един нож, бутилка с вода и ябълка. Чу зад себе си нервните гласове на другарите си, като и уплашените им трополящи стъпки, които катереха стълбището.
Докато се суетеше какво още да вземе, Мартис откри, че е забравил картата си, а тя, както вече стнана ясно, бе при парите, които пък останаха на плажа. Ала в същото време пред него, облечен в дънки и бял, ленен пуловер, изникна брат му.
- Готов ли си? – попита го Мартис, гледайки напълнената пътна чанта, която той носеше.
- Готов. Ами ти?
- Само си взимам якето и тръгвам.
- Зарежи якето! Време е да се махаме – с равен и решителен глас промълви брат му, обърна се и тичешком заизкачва мокрите, кални вече стълби.
Ненадейно Мартис осъзна нещо, което го слиса. Едва сега, той забеляза следното: бунгалото, в което се се развиваше действието, междувременно се бе превърнало в хотел. Вероятно с два, три и защо не и повече етажи.
Той се забърза, събра накуп вещите, които мъкнеше със себе си, уви ги в една влажна хавлиена кърпа и я завърза с коноп. Всичко стана за секунди. Вдигна глава и тъкмо се канеше и да поеме нагоре по извитите сумрачни стълби, когато една мисъл просветна в главата му – нека все пак да види какво е положението отвън. Без и капчица страх той се доближни до входната врата, бутна я и направи крачка напред. Беше тихо, ужасяващо тихо. Мартис се огледа наоколо и установи че вятърът е спрял, а клоните на брезите, които допреди малко се люшкаха безпомощно, сега почиваха в царствен покой.
Но имаше нещо ненормално, нещо изкуствено в цялото това спокойствие. Той напрегна и без това изтощените си сетива, опитвайки се да отсее онзи детайл, който правеше цялата тази картина да изглежда така стерилна. Изведнъж нещо погъделичка ходилото му – той погледна надолу. Първначанолно не реагира, дори му стана приятно – беше мека, нагорещена от парещото слънце вода. Сетне обаче мозъкът му направи логическата връзка – морето, бяха си говорили, се намираше на 200-250 метра от бунгалото (сега хотел). А водата, даде си сметка той, водата беше тук, при него, галеше пръстите на краката му. Без да мисли повече той се извърна и се спусна към леко открехната врата, блъсна я с все сила, и събрал цялата си енергия се затича по стълбите. Горе, мислеше си той, е спасението. Горе, каза си, ме чакат вече и сигурно се безпокоят. Но на кой ли етаж? Тичаше ли, тичаше. Вземаше по три стъпала наведнъж, а междувременно до умът ми стигаха няколко неща: миризмата на пропит с амоняк въздух, някакво далечно глухо бучене, което отекваше като гръм в съзнанието му и най-главното – тихото, ведро предусещане за светлина...
06.05.2010
гр. София
