Дискотека. Сепаре. Силна басова музика. Тон-колоните сякаш се огъват под напора на безжалостните ватове. Чаши. В тях салфетки. Не, салфетките са навсякаде. Момичета. И навлеци. Повече навлеци, отколкото момичета. И пак силна музика.
Погледи. Погледи, които безстрастно се кръстосват в алкохолния нощен танц на суетата, и бързо, крадешком се отминават.Всеки се е преселил в свой собствен свят. Транс! Не, не стилът. Стилът си е „чалга”, понякога „ретро” (опитът ми се изчерпва дотук).
Мощно „И-хууу” ме разтърсва и в гората от ръце едва съумявам да съзра остатъка от СВЕТЛИНАТА на мислите си. СВЕТЛИНКАТА. Или това е прожекторът?!
За миг съм обзет от усещането, че не само на мен ми е тъпо. Настървението, с което призраците наоколо изливат спиртообразните напитки в прегракналите си гърла и последвалите грозни гримаси, замаскирани с разредител, ми дават основание за това. Ще се окаже, че греша.
Нови бали със салфетки. С трепет очаквам вакханалията, която ще последва отварянето им. Всички са наясно, че именно онези, които си поръчват промишленото количество от този незаменим в определени случаи материал, накарая тъжно ще се дивят пред левовата равстойност на сметката, и с горчивина тихо ще проклинат Съдбата. Аз предвидливо избягвам да докосвам салфетките. Други обаче, в опита си да разринат затрупалата ги хартия, го правят. КРАЙ. Те вече са съучастници. В очите им се вижда, че го знаят...
- Избухваме ли, братле? - успява да надкряска заглушителното буботене един „ friend of mine”.
Че аз отдавана съм избухнал - казвам си, гледайки гърчещите се в конвулсии до мен тела, явно сполетяни от същата участ. Не, това ще да е танц, подсказва ми странно-ясен вътрешен глас, който освен това ми обръща внимание върху факта (и трябва да призная не без основание), че никакъв „избухнал” не би могъл да издържи толкова време прав върху маса, независимо от волята и изконната човешка жажда за живот.
- О, да! Още малко да „заредя” - пускам наскоро дочуто лафче, приложимо по идеален начин именно в ситуации като тази.
Усмивки! УСМИВКИ ?!!!! Мислех, че е забранено...Усмивките на такова място са такава рядкост и изглеждат толкова неуместни... На кого му е притрябвало да се усмихва, ако всяка секунда е подритван и пресиран от лунатично двищите се охранители на някой нарко-бос, развил пара-спиритуални умения, помагащи му да сe намира на няколко места едновременно (най-често затвор, дискотека и плаж). Висша форма на мазохизъм си е и да „се изхилиш” в лицето на някой средностатистически бабаит от студентски град, който току виж, под въздействието на наркотични вещества, реши да се „разкърщи” с помощта на своите съселяни - разбира се, за твоя лична сметка...
Да не забравяме и българските девойки – твърде категорично и прибързано провъзгласили се за най-красиви сред жените навред по света... Те са дотолкова кисели, че мислещ човек едва ли лесно би приел факта, че обикалянето по заведения и контенето, което хроногически го предхожда, отнема повече от две трети от смисленото им съществуване...
„Жоре, Жоре, Жоре..!” - припява странен, трудно-артикулиращ на български субект. ”Хепи Бърдей Ту Ю” - продължава уверено той и тук вече не издържам. Подобно на лъв държан вързан в клетка, усетил сладкия вкус на свободата, махам за чао, оставям една пенсия на масата и на спринт излизам... Какъв прекрасен, чист, ледено-студен, спaсителен въздух! „Никога повече, никога повече” - повтарям си като мантра. Впрочем не обичам да се самозалъгвам. Никак даже. Затова и спирам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар