По дефиниция се счита, че корупцията (на латински corrumpo – развалям, развращавам, подкупвам) в най-общ смисъл предствлява злоупотребата с обществена служба за лично облагодетелстване или, по-конкретно - поведение на длъжностни лица, чрез което те или техни близки се облагодетелстват неправомерно и незаконно, като злоупотребяват с поверената им власт”.
Ако приемем, че корупцията в частния сектор e по-малкото зло и съществува като явление навред по света (от САЩ до Япония, през Франция, България и Ирак), то нейните проявления в публичния сектор са повод за безпокойство. За размисли. За незабавни мерки.
Наистина е опасно, когато корупцията успее да проникне в държавните институции, в структурите на онази организация, която сме овластили да правоохранява и правораздава, да събира данъците ни и да ги разходва, да осигурява надежна външна отбрана, да гради инфраструктура, да предоставя качествено и достъпно образование и здравеопазване на всички желаещи граждани (без, разбира се, да е монополист в последните три ресора), да се грижи за хората в неравностойно положение, за децата, лишени от родителска грижа, за пенсионерите. С други думи да предлага един много специфичен набор от услуги, които сами, поотделно, не бихме могли да си набавим.
Положително, само чрез ясното дефиниране на това докъде се простира държавата в нейните правомощия и задължения към гражданите бихме могли да очертаем полето за действие на евентуалните бъдещи реформи. Изяснявайки го, спокойно ще може да се работи в посока „овладяване на корупцията”, само че във вече наистина конкретен и жизненоважен сектор – този на Държавната организация. В противен случай, ще продължим да затъваме в безкрайния водовъртеж на пълното отрицание и постоянното жалване, без обаче от това да има реален ефект.
Както вече стана дума, обектът на моя анализ е познат навсякъде по света. Качествено различното в нашия български контекст са впечатляващият мащаб и съществената роля, която корупцията играе в механизма на функциониране на цялата система. Един неподражаем modus vivendi, който се сраснал напълно с жизнената тъкан на обществото ни и, гледан отстрани, вероятно буди недоумение...
Ние, българите, сме особено чуствителни към темата за корупцията. От една страна това е така, защото, особено през последните две години, след приемането ни в Европейския съюз, на нас ни бе лепнато грозното клеймо „корумпирани” и оттогава насетне, подобно на чума, проказа или някаква рядка срамна болест, се мъчим безуспешно да се оттървем от него.
От друга страна, макар и това Явление да е световно, а не чисто българско, балканско или източноевропейско, то ни е твърде присъщо, при това дотолкова, че чак ни плаши...
Колкото и трудно и несвойствено да ни е, разглеждайки корупцията, стремейки се да я разберем, анализираме и, в крайна сметка, премахнем, трябва да се опитаме да останем обективни. Без истерично-емоционалните псевдограждански изблици, които очевидно не сработиха през последните вече близо двадесет години. А и напълно логично, доброто вникване в дълбочината на проблема и неговото разбиране водят неизменно до по-доброто му решаване.
Все пак, корупцията е само един социален феномен, който е обусловен от някакви културно-историко-икономически предпоставки, има своя корен някъде там, в костния мозък на социалните структури и градежа на обществото ни.
На първо място трябва да споменем тежкото ни културно-интелектуално наследство, завещано от Османската империя, както и това от петдеседгодишния комунистически режим.
В първия случай, практиката на „бакшиша” (награда за добре свършена работа) и „рушвета” (мотивираща техника за приканване към действие) са били основното средство, чрез което различните народи в рамките на Империята са съумявали да убедят едно или друго длъжностно лице от османската администрация да си свърши работата съвестно и без излишни забавяния.
При втория случай, по време на тоталитарния режим, тежестта пада върху монолитната, тотална бюрократизация. Тя се поражда вследствие на неспирното създаване на все повече и повече държавни структури и пренатоварването на административните процедури, забавянето им, и, напълно естествено, води до липсата на каквато и да е било гъвкавост и адаптивност на администрацията. Ето така, с течение на времето са се утвърдили и самите корупционни практики като единствен работещ механизъм за заобикаляне на общите правила и протяжните времеемки процедури на едвам кретащата, зле смазана административна машина. Като нейна малформация се е развило и изконно българската шуробаджанащина, материализирана чрез нагло и безогледно финансово облагодетелстване на близки и роднини, откъдето и неприятният израз, до болка познат на всички ни : „ Еди-кой-си има връзки там и там...”.
В комбинация с пълен нихилизъм към Нормата, която вместо да улеснява различните обществени актьори, се явява като волеизлеяние, било на чуждата Империя-подтисник, било на тоталитарната, всепроникваща държава, тези процеси няма как да не сложат дълбок отпечатък върху националния ни манталитет.
Корупцията се случва в живота ни. Тя е около нас, в мисленето ни, в действията ни, в социалните ни рефлекси. Пораждаме я и я подхранваме ежесекундно, по един или друг начин, и в същото време горчиво-озлобено клатим глава, и злостно - но пък за сметка на това напълно искрено! - я заклеймяваме.
Никой не прави нещо, ако го смята за нередно. Въпросът е, че корупционната практика, макар и широко осъждана, НЕ е възприемана като нещо неправомерно от извършващите я. Или с други думи, тя е виждана по-скоро като „бакшиш”, отколкото като „рушвет”. А при положение, че заплатите в държавния сектор са неуважително ниски, едва ли някой ще изпита вина, затова, че е взел поощрение, за нещо, което така или иначе е щял да свърши...
Какви са реалните съвременни измерения на корупцията у нас? Какви са залозите пред водещите битка „на живот и смърт” срещу нея?
Затлачеността на държавната администрация, нейната тромавост и неефективност правят възможни злоупотребите с власт. Няма строителна фирма, която би се поколебала да даде малко повече, за да получи в реванш, по-бързо и навременно разрешително. Няма как една държавна поръчка (напр. за строеж на автомагистрала), да не създаде условия за корупционнен натиск – при нея всички разходи минават през администрацията, и е въпрос само на късмет или шанс, да не се задейства механизъм на корупционна по характера си схема; в такъв случай, по-оправдана би била една евентуална концесия, с всичките й съмнения за нагласеност (частникът винаги има по-голям интерес да развива капацитета си, особено ако преспективата е дългосрочна).
В подкрепа на твърдението, че амортизацията на администрацията улеснява, не, направо фаворизира корупцията, нека приложим следния пример: надали има пълнолетен български гражданин, който по един или друг начин, да не се е „опарил” от катаджийските набези из дебрите на родната ни пътна мрежа. Вместо да се фокусират върху контрола на движение по пътищата, тези представители на ”органите на реда”, стигат до откровено изнудване, а и понякога - до недостойна просия. Аргументът им обаче е силен и, определено, е труднооборим: ако искате да изкарате цял ден в КАТ, а и да платите двойно повече, само кажете. Разбира се, малко са гражданите – колкото и доблестни да са те, - които имат цял ден за пилеене по неприветливите гишета на КАТ, при положение, че нещата могат да се уредят веднага и на място...
Естествено, всичко това е породено от твърде ниските заплати на хората, заети в публичната сфера, които трябва все отнякъде да черпят мотивация.
Едва ли има по-лесно нещо от критиката. Затова, струва ми се, редно би било и да се направи, макар и скромен, опит да се дадат предложения за решения, за изход от ситуацията; така аз разбирам израза : „да имаш отношение към нещо”. Решението е очевидно : драстично намаляване броя на служещите в държавния сектор. Вследствие на това е напълно възможно да се вдигнат чувствително заплатите на останалите на работа хора, в качеството им на професионалисти, отдадени в служба на Общото благо – или иначе казано, онова, което отделният индивид, сам със собствени усилия, не би могъл да си набави. Трябва да се създадат подходящи условия за продължително повишаване на компетентността им, като приоритетно е препоръчително да се наблегне върху правоохранителните и правораздавателните органи. Усещането за беззаконие е най-големият враг на държавността. Затова и българите – не дотам информирано – казваме : „Това не е държава”, отъждествявайки Държавата (обикновена организация по съществото си) с Обществото, в което живеем. Именно неприлагането на законите, създава това неконструктивно усещане за отсъствие на държава, така болезнено, за един народ, живял векове наред под опеката и волята на други народи и подтискащи режими.
Време е българските управници, оставайки отворени за препоръки и съвети, да се фокусират върху решаването на такива реални проблеми като оптимизирането и осъвременяването на цялата държавна админстрацията. Това би било една огромна от първостепенна важност крачка в посока на модернизирането на цялостния облик на обществено-икономическите взаимоотношения и социалния климат в страната.
Пределно специфичният социо-политически контекст сякаш обезсмисля опитите на различни чужди експерти да привнесат от своята експертиза по въпросите за борба с корупцията. Те, макар и под формата на опит за помощ, са високо неефектвни и често стигат до крайност. Това важи до голяма степен за неаргументираните подканяния на Европейската комисия за „повече присъди за корупция”, което, освен че си е грубо вмешателство в работа на националните независими съдилища, създава и опасност от незачитане на гражданските права, както и на приципа за презумпция за невинност (невинен до доказване на противното). Тези правни постулати са до голямата степен фундаментални, наложили се във времето като успешни и правилни, и смея да твърдя, че би било проява на Нероново безумие, да се неглижират, под какъвто и да е предлог!
Краен е и докладът на Доминик дьо Вилпен - ръководител на международния консултативен съвет (МКС) към българското правителство, който по думите на VESTI.bg приканва да се уволнява „при съмнение за корупция” в духа на предложения от Съвета „пакт за нулева толерантност към корупцията”. Разбира се, че целта на подобни призиви, е благородна. Въпреки това, така както никой не бива съди да Франция за въведения закон за забрана на религиозните символи в учебните заведения (страната на Просвещението има „кървав” опит от братоубийствените религиозни войни, взели стотици хиляди жертви), така и за България не би било добре да прави крачка към черното посттоталитарно минало на масовия, всенароден страх от доноси, клевети и сплетни.
В една правова, демократична държава, в едно модерно, европейско и отворено общество на Страхът е отредено незавидно, незначително място. Свободата и редът почиват на общи правила и процедури, които са общовалидни за всички притежаващи статута на граждани. В противен случай не искам дори да си помислям, какво ли щеше да се случи със самия дьо Вилпен, поставен под съдебно преследване през 2007 г. по обвинение „съучастие в клеветнически донос, злоупотреба с доверие, прикриване на кражба, съучастие в изработване на фалшиви обвинения” срещу сегашния президент на Френската Република – Никола Саркози...
Няма коментари:
Публикуване на коментар