Пролетта на арабските народи

Дойде ли пролетта на арабските народи?

Мнозина считат, че да. След десетилетия под авторитарния ботуш на дълговечни автократи, арабските народи се вдигнаха в опит да извоюват свободата си. Дотук с мизерията и незачитането на правата на човека. Дотук с недостойното потъпкване на жените и хомосексуалистите, дотук с ненавистта – а често и омразата - към друговерците. Народите, населяващи териториите на Африка и Близкия Изток, се противопоставиха на произвола, а революциите следват една след друга, постигайки ефекта на доминото. Започна се в Алжир, после в Тунис, Египет, Йемен, Саудитска Арабия и Бахрейн. Последва войната в Либия. Пламна и Сирия. Явно обществата в региона се достигнали до етап, в който нуждата от демокрация и права на човека за достойно съществуване, ще бъдат извоювани. За нещастие, голяма част от това, което прочетохте досега, представлява анти-тезата на коментара ми. Нещо повече – това е пример за интелектуално клише, което се налага все повече и повече като обща позиция за куп специалисти и анализатори.

Ставаме ли действително свидетели на „арабска пролет”?

В тази част на света демокрацията такава, каквато ние я разбираме, никога няма да има. По начало смисълът на демокрацията е да ограничи властта на владетели и управници. А главната й цел е: да защита на личната свобода на гражданина. Следователно самите граждани трябва да са узрели за подобно нещо и да искат точно този тип свобода.

Същевременно от дълбока древност източните (в случая и страните от Северна Африка) народи, въпреки историческите си пикове, изразени в величествени и могъщи империи, не са успяли да създадат нещо много просто. А именно: нормативна база, която да защитава отделния индивид и собствеността му от насилствени и незаконни посегателства. Било от държавата, било от сънародници, съседи, мародери и диктатори. За добро или за лошо, индивидът в тези общества никога не бил ценност сам по себе си. Личните права в Арабския свят – право на живот, на труд и на собственост върху труда (частна собственост), - никога досега не са били припознавани като важни и изконни и не са намирали здрава почва.

Споменавайки източните народи, имам предвид всички колективистично настроени общества, чиито философия, религия или морално-етичен кодекс гледат на щастието, успеха и личното постижение като на нещо лошо или грях. На всички тези съвкупностти от хора, за които удоволствието, музиката и сексът са равнозначни на скверност и срам.

Тлеещите огнища на арабските революции се разпалват и затихват поради доста по-различна причина от жаждата за свобода. Възстанията в арабския свят не са осъзната необходимост. Те дори не са чисто политически акт, сиреч - да целят махането от власт на този или онзи политически опонент. На практика тези масови недоволства имат единствено икономически характер, с други думи : провокирани са от грозен, ожесточаващ и унижаващ човешките същества глад. От най-обикновена мизерия.

Тук ролята на Запада, и в частност САЩ, е значителна. От края на 40-те години на двадесети век, след споразумението от Бретън Уудс, американският долар е основна световна валута, в която не малко страни държат и валутните си резерви. Огромен процент от международната търговия на суровини, петрол и храни се извършва с долари. За Америка няма нищо по-лесно да пуска в объщение нови и нови зелени пари – все пак това си е нейната валута – и да обезценява долара, обезценявайки същевременно и огромните заеми, които дължи на целия този изтерзан от бедност Изток. Към ден днешен публичният дълг на САЩ възлиза на близо 14 и половина трилиона долара, а Саудитска Арабия е един от най-големите американски кредитори. Следователно и политиката на печатане на пари е повече от логична, макар да е в ущърб и на обикновените американски (пък и на всички други) граждани, и да означава трайно загуба на покупателна способност за валутата.

Прекият ефект върху арабските народи е, че повечето долари в обръщение означават и по-голямо потребление на всички ресурси от първа необходимост. Оттам следва растеж на цените на тези блага. А, както вече казхме, когато цените на суровини, храни, петрол и злато се покачват в американски долари, неминуемо се оскъпяват и за всички, които ползват тази валута като резервна и търговска. Тоест - почти целия свят. За най-бедните страни положението ще е и най-драматично. Досегащните хегемони също ще си понесат последствията. Професорът по история Найл Фъргюсън неуморно обяснява как исторически подобни проценти на задлъжняване и безотговорни харчове са водели неизменно да фалит на империите. Това чака и САЩ, а процесът е навлязъл в необратима фаза. Тази страна беше водеща в света около век. Нищо чудно още в рамките на нашия живот да станем свидетели на залеза й, при това помнейки съвсем ясно и върховите моменти на величието й. Най-значителната стока, която САЩ изнасят към света в момента, се нарича инфлация. И колкото повече дадена страна е обвързана с долара – толкова повече ще „бере” плодовете на тази обвързаност.

Не гнетта на подтисниците изкара арабите на улицата. Деспотичните автократични сатрапи са били търпяни с десетилетия. Инфлацията и безумно високите цени на храните и горивата бяха моторът, задвижил колелото на размириците. Оскъдицата и ниският жизнен стандарт предизвикаха спонтанен и масов изблик на недоволство. Въпросът в Арабския свят не стои дали ще дойде демокрацията, последвана от личната свободата. За целта трябва да има обективна предпоставка у самите граждани, които да желаят да успяват в начинията си, да имат собствени бизнес, да предпримат действия и да се радват от резултатите им. В момента по-скоро идеята е просто да дойде някой нов „всезнаещ и въздесъщ владетел”, който да ги „оправи” - един доста близък до умовете на повечето българи лайтмотив.

Впрочем, ролята на Западните сили в тези локални конфликти е неимоверно шизофренна. Ако се намесят – защо се месят. Ако не го сторят – значи цялото промотиране на общочовешки ценности и демокрация е било тотална лъжа. Половината от миротворците по света ще обявят западните държави в безучастност, докато друга половина – в интервенционизъм и нео-колониализъм. Сложна ситуация, определено.

Истината е, че това са си революции „на” и „за” арабските народи и те сами трябва да си ги довършат. Освен това – каква по хубава възмножност за правителствата на страните от ЕС и САЩ да отвлекат вниманието на гражданите си от най-важните проблеми. Инфлацията, дълговите кризи, фалшифицирането на пари в стил „quantative easing”, безотговорната фискална и монетарна политика на правителствата, обезценяващи спестяванията на собствените си граждани... В случая на Европа: след Гърция и Ирландия, финансов срив вероятно ще последва и за Португалия, и за Испания; Италия и Белгия не са кой знае колко по-стабилни. За САЩ вече казахме, но да добавим : до 1971 година икономическият гигант бе най-големият заемодател в света. От спомената година насетне – САЩ са най-големият заемопоучател. Странно, но цитираната година е същата, в която и президентът Никсън окончателно къса връзката с остатъка от „златния стандарт”, тоест – голямото печатане на пари започва и дълговете ще се плащат с новонапечатани зелени хартийки.

Сега всичко това отиде на втори план, а светът се занимава с опитите да освободи народи, които сами не знаят дали искат да бъдат освободени по начина, по който им се предлага (справка: „успехът” на САЩ в Ирак).

Накрая, една последна линия на разсъждение. Че управници от тип Кадафи в Либия и Мубарак в Египет са опасни – опасни са. Но има и една друга опасност, която, поне засега, почти никой анализатор не успява да обясни. Кой ще дойде след падането на диктаторите. Това е важно. В Египет вече „Мюсюлманските братя”, радикална ислямистка групировка, набира сила. Нещо повече: те дори открито заплашиха сигурността на енергийните доставки за Израел. Ето един потенциален крайъгълен камък за мирът в света. Ясно е, че без много кръв няма да се мине, а и ще бъдат въвлечени всички. За Либия в момента е трудно да се каже каквото и да било. Ситуацията там тепърва предстои да се заплита.

Впрочем дано не излезе вярно твърдението на кръвожадния лидер на Джамахирията, Моамар Кадафи – че опозицията срещу него е съставена от радикални ислямистки елементи, финансирани от Ал Кайда. Ако това действително се окаже вярно впоследствие, „пролетта на арабските народи” може да се превърне в студена зима за много други.

Сблъсъкът на идеологиите - капитализъм, социализъм, фашизъм

Онези, които твърдят, че идеологиите са отмрели, че няма нито „ляво”, нито „дясно”, че едва ли не политика, икономика и бизнес можело да се правят от ден за ден, без философска рамка, без концепция... Те, смея да твърдя, жестоко грешат.

Защо е толкова трудно човек да се ориентира в мътното блато на политическите идеологии? Кое в края на краищата е „ляво” и кое е „дясно”? Има ли такова нещо като „център” в политиката? Защо масово се шири заблудата, че „фашизмът” е в десният спектър на „политическото пространство”, а Хитлер често е наричан „фашист” при положение, че e расист национал-социалист? Как така днешните „либерали” в САЩ смятат себе си за „умерени социалисти”?

Разклоненията, разновидностите, засуканите наименования издигат непреодолима стена пред непривикналото с подобно словоблудство човешко съзнание. А всъщност нещата са къде-къде по-прости.

Защо става така?

Обяснението е следното: защото всички тези идеологии, политически философии и концепции са твърде абстрактни. Те са толкова теоретични и объркващи, че за много хора като че ли е по-лесно просто да вдигнат ръце, вместо да хабят енергия и интелектуални усилия при сблъсъка с неща, които „нямат приложение в реалния живот” и едва ли не „не ги засягат пряко”. Да, ама не. Истината е друга – човекът е мислещо същество и мисловните конструкции и нагласи, с които борави, предопределят действията му, а оттам и реалността, в която живее. Затова е толкова важно какъв точно е характерът на мисловните модели, които използва, както и каква е същината на идеологиите, философията, ценностите и принципите, които ръководят действията му.

Иначе казано: не „битието определя съзнанието”, както се мъчеше да ни убеждава един късоглед утопист [става дума за Карл Маркс], а напротив – съзнанието и човешкият разум и произтичащите от тях действия, предопределят битието ни, реалността ни. Каквито са мислите, такива са и действията ни. Каквито са преобладаващите идеи сред индивидите в едно общество, такива ще са и действията им, следователно и състоянието на действителността - и в духовно, и в материално, и в културно отношение. Разликата между материалния външен свят в Холандия и този в Ирак се обуславят от разликите в мислите, манталитета и идеите съответно на холандците и иракчаните.

Казваме това, без по никакъв начин да се натрапваме с мнение по отношение на това кой материален външен свят е по-привлекателен. Въпросът в такъв случай става твърде субективен. Именно разумът и идеите ни ни позволяват да „опитомяваме” природата, така че да оцеляваме въпреки студа, милиардите и милиарди микроби, наводненията, дивите животни и всичко останало, което се е оказвало фатално за нашите предци. Ето защо е толкова важно да се обръща специално внимание на идейните течения, които преобладават в един или друг исторически етап: иска или не, обществото до голяма степен се влияе от актуалните умонастроения, а това неминуемо се отразява на всеки един аспект от обществения живот – като се почне от политиката, през икономиката и бизнеса, и така чак до културата и изкуството. Скромната цел, която си поставяме с този кратък очерк, е да хвърлим светлина върху някои основни „парадигми” – или по-просто казано „визии”, - затова как трябва да бъде устроено обществото, в което живеем.

Може би тук е моментът да направя уточнението, че анализът ни няма да се основава на морала, нито на етиката, няма да раздаваме ценностни оценки и да коментираме дали едни идеи са по-добри и успешни от други – историята се справя с тази задача достатъчно успешно. По-скоро ще се опитаме да представим сбито и ясно същината на социализма (плюс последната му фаза комунизма), фашизма и капитализма, като зa целта единственият ни фактор за съпоставка ще бъде мястото на държавата в икономиката. Нека сведем идеологии (идеите), до техните практически измерения, а именно реализирането им в действителността (икономиката). Иползвайки този подход, ще установим същностните различия между тези толкова привидно сложни и отвлечени понятия...

Защо точно мястото на държавата в икономиката?

Защото това е най-видимият и измерим индикатор – тя или се меси, или не. Другото може да се дискутира: доколко и в каква степен го прави – от „въобще не се меси, прави го малко или понякога, или пък - напълно е обсебила икономическите процеси, превръщайки се в основен икономически актьор”. От друга страна, за да отговорим на въпроса кое е ляво и кое дясно, може чисто и просто да заявим, че колкото повече държавата се намесва в икономиката, толкова повече „левее” политиката. И обратно, ако държавата се ограничава до санитарния мимнимум от правоохраняване (полиция), правораздаване (съд), отбрана (армия) и грижа за хората, които нямат възможност да участват на пазара на труда (деца, лишени от родителска грижа, хора в неравностойно физическо положение), то това е дясна държава. Колкото повече ситуацията се доближава до този „идеален тип”, несъществуащ никъде в света към момента, толкова по-„дясна” е тя. С една дума: левите партии са за „повече държава в икономиката (а и не само в нея), десните, от своя страна, за по-малко. Ето защо практически не може да има такова нещо като „център” в политиката. Държавата или се намесва в икономиката (ляво), или не (дясно). Средно положение просто няма, колкото и някои политически философи да се опитват да го „изобретят”. Да направим кратко лирическо отклонение:

Дълговечен е въпросът кое е първо – икомиката или политиката. Отговорът, според мен, е следният: ако икономиката е реалният живот, производството, размяната, оползотворяването на оскъдните ресурси, то политиката е арената, на която се изработват условията и правилата, при които ще се реализират гореизброените процеси.

Политиката и икономиката са двете лица на една и съща монета – ако условията, правилата и нормите, създадени от политиката, са несправедливи и неработещи, то и икономиката няма да функционира по оптималния начин. С една дума: рационалното изполване на ресусите и задоволяване на нужните на гражданите ще бъде препятствано. Пазарните принципи ще бъдат подкопани. Казваме това, защото всички политически борби в последна сметка, оказва се, имат икономическо естество: забележете предзиборните кампании на партиите – всички те съдържат обещания от чисто икономически характер (по-високи пенсии, заплати и стандарт на живот).

Идеологиите и разбиранията на онези, които вземат политическата власт, ще предопределят и икономическите последствия върху цялото население.

Но да се върнем обратно върху разглежданите теми.

И така, както вече стана дума, ключът към разбирането на политическите идеологии е в ролята на държавата в икономиката.

1) Капитализъм или „класически либерализъм” от 19-ти век, от типа “laissez-faire” – това е политико-икономически строй, при който средствата за производство (земя, капитал, машини и труд) са в ръцете на гражданите. Държавата не се меси в икономиката и има ролята на арбитър, бдящ за спазването на общите правила, наричани още закони. Основната й функция е защитата на индивидуалната свобода и неприкосновеността на частната собственост. Капитализмът погрешено е считан за среда на „вълчи порядки, крадци и прозвол”. Именно нуждата от защита на частната собственост създава набора от общи правила и институции, които да правоохраняват и гарантират правата и задлъженията на икономическите субекти. Икономическата размяна е доброволна и включва съгласието на всички страни в процеса. Държавата не се меси в резултатите от бизнес-начинанията на гражданите и не взима страна нито в случай на несполука, нито, за да продкрепя едни или други предприемачи с парите, събирани от всички граждани под формата на данъци и такси.

Пазарът и гласовете на потребители решават къде и как ще се натрупва богатство. Върховен суверен е потребителят, чийто вкус предприемачът трябва да задоволи – в противен случай фалира. Често наричат капитализма или пазарната икономиката - „консуматорско общество”, но може би, както писателката Айн Ранд изтъква, е по-коректно да се каже „производително общество”. Печалбата е основен движещ фактор на предприемачите, а именно наличието й в счетовнидните им баланси доказва, че са задоволили нуждите на съгражданите си – хората са гласували за съответната стока или услуга с парите си.

Такава система човечеството успява да достигне едва през 19-ти век в САЩ и частично в Западна Европа. Началният тласък е даден от Индустриалната революция във Великобритания (1760-1830г.): разбити са старите монархо-абсолютитски привички, премахнати са привилегиите за аристократите и свещениците, започва отмяната на робството (най-жестокото наследство от Стария феодално-деспотичен свят), разбити са и професионалните гилдии и ограниченията върху занаятите, навлиза масовото серийно производство за голям кръг от хора, подобряват се условията на труд, среднатата продължителност на живота се увеличава многократно, населението на Европа, САЩ и останалия свят, имащ контакт с метрополиите, се умножава с пъти. Апогеят на капитализма съвпада и с върховите постиженията в науката, изкуството, литературата. Може спокойно да кажем, че 19-ти век е най-свободното столетие откакто съществува човечеството до наши дни. За първи път и последен път в историята на човечеството правата на отделната личност са защитетени от нормативна база, премахваща всички привилегии, наследствени титли и несправедливи порядки на стария свят. От началото на 20-ти век тези невиждани до този момент достиженията и причините за тях са забравени и охулени, една нова вълна от политико-икономически идеи като цунами залива света от край до край. Това са социализмът и фашизмът.

2) Социализъм (комунизъм, тоталитаризъм) – това е политико-икономически строй, при който няма частна собственост върху средствата за производство. Казано по-простичко: държавният апарат притежава всички онези средства, правещи възможно частното производство – земя, капитали, труд, машини. Отделният индивид не притежава никакви възможности за частна бизнес-инициатива и предприемачество. Плановите органи определят качеството, количеството и видът на стоките и услугите, които ще се предлагат в икономиката. (Практичекси частна собственост при социализма съществува – хората, макар и след десетки години чакане, разполагат с коли, къщи, вили и т.н., което в следващата фаза на „комунизъм”, е следвало да отпадне... за добро или за лошо, социализмът се сгромоляса преди да достигне последният си етап; това което няма при социализма е именно частна собственост върху средствата за производство, тоест възможност за свободно предприемачество). Цените на стоките не се определят на пазарен принцип и са държавно регулирани. Държавата и партията на власт са се срастнали, ставайки всемогъщи и всеопроникващи. Държавата следи, цензурира и контролира гражданите, като същевременно разполага и със специализирани институции за работа с младите кадри, обучавайки ги в „правилните ценности” и благоговеене пред величието на партията.

Лидерът на партията управлява държавата, личността му е възхвалявана, а непогрешимостта му - обожествявана и митологизирана. Поставянето на авторитета му под съмение обикновено завършва или със социален остракизъм (отлъчване), или със затвор, а понякога и смърт. Решенията се взимат в името на общото благо и обществото (като че ли то представлява неделимо цяло със свое собствено мнение), а индивиуалният интерес е заклеймен и осъждан. Индивидуалните права са незачитани и отхвърляни като абсолют. Оперират така наречените „трудови” или концентрационни лагери където са захвърляни инакомислещите или противниците на режима. Примери: Съветският съюз, Третият райх, Китай, Народните демокрации от Централна и Източна Европа през втората половина на 20-ти век, Куба, Виетнам, Северна Корея и др.

Разбира се, че формите и мутациите, които се получават при прилагането на тази доктрина по места, имат своите специфики – религиозни, морални, идеологически. Променя се фразеология – фюрерът на едно място е партиен вожд на друго, руският или българският „Комсомол” (Комунистическото младежко движение) има своя еквивалент в немския „Хитлер Юнген”, съветските лагери „ГУЛАГ” намират своя аналог в немските - макар и не обезателно на немска територия - Бухенвалд и Освиенцим; Съветският социализъм цели обединението на пролетариите под шапката на партията-майка, немският национал-социализъм съдържа в основата си допускането, че един народ представлява раса, която трябва да бъде унищожена, а светът отново трябва да бъде поставен на колене. Хитлер и Сталин на практика имат абсолютно идентичен властови политически профил, като неслучайно са и съюзници от август 1939г. до юни 1941г. (преди и по време на Втората Световна война)

3) Фашизъм (интервенционизъм, етатизъм, смесена икономика) – както виждате имената, с които се наричат политическите системи, основаващи се на тази концепция, могат да бъдат най-различни, но това е без значение. Онова, което е важно, е да схванем логиката, спецификата на подхода. От икономическа гледна точка фашизмът е най-нечестната доткрина. При социализма поне отношението към частната собственост върху средствата за производство е ясно и не подлежи на дискусия – такъв вид частна собственост няма.

Но при фашизма се наблюдава нещо ужасяващо – той претендира, че е капитализъм, претендира за наличие на пазарна икономика, конкуренция, свободно предприемачество и прочие, и прочие, с тази разлика, че всъщност ролята на държавата далече не се изчерпва с положението на безпристрастен арбитър. Напротив: държавата подкрепя определени икономически субекти за сметка на други. Раздава субсидии, помощи, преференциални данъчни облекчения, спастителни пакети, лицензи, квоти, благоприятствайки по този начин създаване на монополи, картели, олигополи.

Практически в тази икономическа система, успяващи и застраховани от провал, са една малка клика от бизнесмени, които са близки до правителството, удобни са му, финансират го. Държавата не само, че не е справедлива и безпристрастна (тоест, не-взимаща ничия страна, съблюдавайки спазването на законите), но и подрива сигналите от пазара и принципа за конкуренция, като брани близките до себе си „бизнесмени”. На всичкото отгоре, чрез монополното си право за законно използване физическа сила и мощният си репресивен апарат (полиция, затвори, норми, съдилища), държавата обезсмисля всякакви опити на обикновените граждани да оспорят, камо ли да разбият статуквото.

Примери: най-известният е Италия при Мусолини, но и има стотици други. При Мусолини, за разлика от тоталитарните режими на Третия райх и Съветския съюз, все пак се е запазила частната инициатива, без да забравяме, разбира се, зависмостта на индустриалците от благоразположението на Дучето. И макар да е имало цензура, то тя е била пренебрежително малка в сравнение с драконовските мерки срещу всеки инакомислещ в Берлин или Москва.

И още: всички авторитарни режими с относителна икономическа свобода, a в наши дни, по свой елегантен начин: големите европейски демокрации, включително и САЩ...

Забележка: да се твърди, че САЩ в момента е капиталистическа страна, взимайки предвид : 1) десетките хиляди страници регулации, които Конгресът бълва година след година; 2) държавната намеса във всички сфери от икономиката - от безконтролно печатане на трилиони долари от Федералният Резерв (ФЕД - квази-централната банка на Щатите), с цел покриване на дефицита и изплащането на взетите заеми, през 3) анти-пазарните намеси на същия този ФЕД при определяне на основния лихвен процент и кредитната експанзия, която причинява (лесни кредити за американците, които водят до неразумни и лоши инвестиции и банкови фалити, предизвиквайки световни финансовите катаклизми, 4) намесата на квази-държавните Фани Мей и Фреди Мак в бизнеса с високорисковите ипотеки, 5) раздаването на милиарди долари на определени корпорации под формата на спасителни пакети, и използването им впоследствие за придобиването на фалирали вече бизнеси; 6) както и постоянната инфлация, с която се обират честно изкаранните спестявания на американските граждани... Това е нелепо. Но същевременно е и тема за отделна статия...

Модерните радетели за подобен тип държавно управление в САЩ наричат себе си демократи, либерали или умерени социалисти (но не фашисти?!), което, както видяхте, няма нищо общо с класическите либерали от 19-ти век.

Внимание: немалко автори, включително и аз самият, при опитите си да покажат, че това, което се случва в съвременните демокрации е всичко друго, но не и капитализъм или нео-либерализъм, наричат намесата на държавата „социализъм”. Това е неточност. Онова, което всъщност се случва, си е жив фашизъм. А и, както и сами можете да се убедите – във фашизма по дефиниция няма нищо „дясно”. Дясното, както вече казахме, представлява строго ограничена намеса на държавата...

Социализъм става едва тогава, когато държавата, посредством национализация или насилствена намеса, започне да поглъща все повече и повече бизнеси, докато не се окаже в последна сметка и основен икономичекси играч. Докато само подкрепя едни икономически субекти за сметка на други, по дефиниция остава фашизъм.

И така, с тези редове завършваме. В последващи публикации ще задълбаем още повече в тази интересна материя, като обърнем внимание както на положението у нас и Европа, така и на безумието, което се случва в САЩ. Дали сте съгласни или не с написаното - ефектът от обсъждането на подобни теми, неминуемо е ползотворен.

За да завърша ще добавя само, че идеолигиите, сиреч съвкупността от идеи, които определят действията на хората, никога няма да отмрат. Дори самото отричане на идеолигиите е вид идеология. А има ли смисъл да ги изследвaме, да мислим по тях... Моят отговор без съменение е „да”. А вашият?

Днешният свят е свят на идеите.

Край на "копърките" и хляб за всички

Наскоро (10.02.11) у нас бе въведен таван на цените на такситата, който ще се определя от общинските съвети. Сетне се заговори за сходен подход и към хляба и житото - какво следва? Угрозата от прекомерно покачване на цените кара някои правителства да вземат най-близкото до акъла решение: да въведат пределни стойности на някои стоки и услуги, наричани още „тавани”, с които да предпазят гражданите си било от инфлационния натиск, било от измамите на „алчните” търговци.

Ето, че Кипър, например, вече успя да наложи тавани на най-основните си храни. Не бива да си мислим обаче, че топлата вода е открита наскоро. Много, много отдавна, десетки векове преди на съвременните политици да им хрумнат такива гениални идеи, из земите на Древен Рим подобни икономически трикове вече били обикновено ежедневие.

Трябвало да изминат столетия преди човечеството да систематизира натрупания политико-икономически опит в теория, а обективните закономерности - в научни постулати. Пробите и грешките не спирали, така както не спират и до днес.

В тази статия няма да разглеждаме пагубните ефекти от „ценовите тавани” или „задължителните минимална цена”, които правителствата по света въвеждат дори при най-малките изгледи за криза. По въпроса има написани стотици изчерпателни и увлекателни книги. По-скоро ще се спрем върху ползата от свободната икономическа размяна, от една страна, и опасностите, породени от необоснованата намеса на държавата в икономиката, от друга. Но нека си позволим кратко лирическо отклонение.

Още от памтивека държавните власти са проявявали подчертан интерес към контрола върху икономиката. Например, римският император Диоклециан, през 4-то столетие след Христа, непоколебимо прибягнал до държавно фиксиране цените, замразяване заплатите, забрана за продажба на имотите и прочие. Последиците били фатални. В ерата на безконтролното сечене на все повече и повече монети от римския монетен двор (хазната бил задлъжняла до безобразие), станало така, че инфлацията излязла от контрол, което се означавало и изхвърчането на цените до небесата.

Представете си това в светлината на ценовите тавани, които императорът налагал – един хляб или едно мляко не можели да имат цена по-висока от определената от държавата сума. А за да е доволен народа, сумата била ниска. Нищо, че суровините и трудът за приготвянето или добива полека-лека започвали да струват цяло състояние.
И така, всеки търговец или производител, който не искал или не можел да работи на загуба, просто спирал да произвежда и продава.

В един миг един от най-големите и богати пазари за своето време - римският, сякаш се изпарил. Нямало домати, месо, хляб. Секнал притокът на пъстри и скъпоструващи платове, на стоките за бита, на занаятчийските и земеделските сечива. Хората били принудени да нарушават закона, бягайки от запустелия град (императорът забранил напускането на Рим и продаването на имоти), отивайки в провинцията в освободените от данъци латифундии или вили, където поне със собствени усилия да могат да произвеждат стоките от първа необходимост, неоткриваеми в града-призрак.

Ето как, според някои изследователи, се зародило и феодалното средновековие с хиляди и хиляди разпръснати малки владения и хора, произвеждащи за собствена консумация, вместо за размяна на пазара. “Търговията” и “градът” загубили сблъсъка с “феодалното имение” и “автаркията” (производството с цел самозадоволяване, самодостатъчност). Такова било видимото начало на края за Империята. Пазарът като институция бил разрушен. Мизерията, недостигът, гладът и болестите се спуснали над могъщата до този момент световна сила. След това за капак нахлули враждебните варварски племена, а сетне всички знаем какво следва.

Но да се върнем на темата.
Афинитетът на правителствените власти да се намесват в ценообразуването е неудържим. Освен че исторически погледнато такава нагласа е водила само до икономическа ерозия и изкривяване на пазарните сигнали, сам по себе си подобен подход не е и нищо друго освен нарушение на икономическата свобода на съответното население.

В същината си пазарната икономика представлява свобода на икономическите актьори доброволно и мирно да се договарят за цените, по които търгуват помежду си. Онези, които притежават собственост, я разменят било срещу пари, било срещу други стоки и услуги на пазарен принцип. Процесът обогатява и двете страни - и онези, които продават, и онези, които купуват, - тъй като различните индивиди имат различни нужди и цели. Смисълът на държавата е да подсигурява спазването на общите правила, важащи за участниците в описаните взаимоотношения.

Свободната търговия способства разделението на труда – всеки прави това, в което е добър, разменяйки го срещу плодовете от усилията на други индивиди. Само и единствено по този начин става възможна успешната реализацията на множество различни индивидуални проекти. Това е и процесът, при който най-ефективно се използват разностранните качества и възможности на отделните граждани, а резултатът е – увеличение на общото богатство, повишаването на стандарта на живот и най-важното: ефикасното използване на наличните ресурси в обществото. Казваме това, за да разясним как всъщност действа пазарният механизъм и да илюстрираме ползата от ефективното му фунциониране.

Самият политически ход – да се фиксират цените на дадени стоки и услуги или пък да се поставят ценови „тавани” и минимуми – има откровено благородни намерения: или защита на потребителите от прекомерно бързото покачване на цените за сметка на покупателната способност, или протекция срещу така наречените „спекуланти”, които в един или друг момент се възползват от пазарните ситуации, трупайки колосални печалби на гърба на населението. Звучи прекрасно.

Това, което следва да се запитаме обаче е, дали подобен род мерки действително ще бъдат от полза за гражданите, или не. Ще бъде ли постигната целта и оправдани ли са средствата, използвани за постигането й.

Темата, която ни касае е по-скоро свързана с някои доста натрапчиви и видими опити на българската държава в последно време да се намеси в икономиката и по-специално в онази й част, която като че ли досега бе оставена по-скоро в ръцете на свободните граждани.

Пресен пример за подобен подход е въведеният таван за цената на таксиметровата услуга. На 10 февруари, 2011г., на второ четене българският Парламент прие промени в Закона за автомобилните превози, според които таван на тарифите на такситата ще се определя от общинските съвети. Цените ще се актуализират поне веднъж годишно, а глобата за шофьорите, които надхвърлят максималната цена, е 3000 лв.

И така, тази мярка като че ли е навременна, а и от доста отдавна се говори за нея. Почти няма шанс на вас лично да не ви се е случвало да се качите в такси, където за няколко километра да ви тръснат сметка, възлизаща на десетки левове. Както следва да се предположи гореописаният правителствен ход би парирал злоупотреби от такъв характер и... край на цялата мъка – и вие, и аз ще можем да ползваме тази услуга, знаейки че няма опасност да ни „минат” все едно сме някакви балами.

Както може да се досетите, тезата ми е, че подобно твърдение е чисто и просто невярно.
Първо, както вече споменахме, ценовият таван е грубо нарушение на правото на всеки продавач или купувач (в случая на таксиметрова услуга) свободно да предлага/приема условията по сделката.

Второ, проблемът далеч не се корени, във високите цени. Ако някой бизнесмен реши да предложи таксиметрови коли от марки като, да речем, БМВ, Ауди и Мерцедес, то несъмнено, хората, които биха се съгласили да ги ползват, няма да се притесняват от размера на цените. При едно от първите ми пътувания на Запад изпаднах в откровено изумление как е възможно на всяка крачка да има таксита от гореизброените суперлуксозни марки. Истината е, че с таван на цените, това просто става невъзможно. При годишна инфлация 4,5%, осеазамо покачване на акцизите и стойността на суровини и горивата, скъпите авто-части за по-високият клас автомобили, както и високите лизингови вноски - да се поддържа лъскав автопарк с фиксиран ценови таван е абсурдно. Луксозни таксита у нас просто няма да има, което далеч не е повод за гордост, а напротив.

Проблемът не е, че понякога от центъра до “Летище София” ни излиза 60лв – ни най-малко. Ако нивото на обслужване си заслужава, защо пък не?!

По-голямото зло е, че често не сме знаели, че ще ни излезе толкова скъпо. Тоест: били сме измамени.
Ето защо това, което държава следва да въведе, не е ценови таван, а общ стандарт за мястото и размера на ценоразписа. Конкретно позиция, към която потребителите да знаят да се вторачват, щом се озоват в жълтите купета.

Работата на държавата се състои само и единствено в това да съблюдава контрола върху това кой и къде поставя цените и защо като се качим в някое такси не разбираме, че километърът е 5,95лв. За подобно нещо следва да се налагат наказания. Битката трябва да бъде насочена срещу незаконните помпи, инсталирани във всяка трета кола (по думи на словоохотлив „таксиметър”), а не срещу предприемачите, готови да предоставят по-качествени услуги, но срещу по-високи парични стойности.

У нас държавно се регулират цените на доста неща: вода, ток, газ. Около новогодишните празници министърът на земеделието и храните, Мирослав Найденов, само дето не прокле съдбата, че е управник на страна с демократични правила и свободен пазар. Ако можеше, щеше да изрегулира всички цени на храните надолу, "смачквайки" спекулантите. Забравяйки обаче същевременно високата инфлация в национален мащаб, световният ръст в цените на храните, суровините и петрола. Както и повишеното търсене. (В Китай, например, инфлацията за плодове и зеленчуци е 60% на годишна база, а в Египет именно скока в цената на храните е в дъното на помитащото обществено недоволство).

Не твърдим, че не е имало спекуланти, напротив – имало е, само че на фона на честните търговци и обективните фактори, имащи отражение върху крайната цена, популистко-истеричните изблици на министъра са неуместни и радват една малка група наивни граждани. Още повече, че, както вече неколкократно казахме – живеем в свободна страна и всеки има право да купува, или не, продукти или услуги, които намира за не-оправдано скъпи.

Следва да споменем и не особено обещаващите прогнози на някои анализатори: 1) че фирмите в бранша ще се картелизират, покачвайки цената за километър превоз, максимално близко до тавана, с други думи – цените вместо да паднат, ще се скочат; 2) че методиката, по която общинските съвети ще определят цените е неясна; 3) че в крайна сметка помпите и всевъзможните шашми ще си останат, така че лекарството не постига целта си, а именно – излекуването на болестта.

За финал, ще отбележим очевидното: необоснованата намесата на държавата в икономиката може да има неприятни дългосрочни последствия. Обърнете внимание също така, че в исторически план куп умопомрачителни глупости са започвали с нещо наглед дребно, но достатъчно показателно за нагласата на властимащите.

И така, тази статия бе просто повод да унагледим естествената склонност на управниците да се месят в процеси, последствията от които, няма как предварително да знаят. По начин, по който преди 17 века, го е правил и клетият Диоклециан...