Франция гори - буквално. Обхваната е от пламъци, вандализъм и пълен социален ступор. Бити полицаи, бунтуващи се преградия, коли, пламтящи като факли - една картинка, превърнала са в едва ли не периодичен феномен за страната през последните десетина години.
Причината: подетата от президента Никола Саркози реформа в пенсионната система.
Как започна всичко?
Смисълът на предложената реформа е минималната пенсионна възраст да бъде вдигната от 60г. на 62г. до 2018 година, а целта - да се избегне окончателният крах на френската система за социално осигуряване.
Вече повече от месец общественото недоволство и масовите протести сковават страната. Блокирани са летища, пристанища, жп и автогари, хотели. Университетите работят на облекчен режим, а някои са направо затворени. Учениците и студентите са в редиците на протестиращите синдикати, а броят на недоволните от правителствените мерки расте експотенциално (на места дори удря милион!).
Под обсада попаднаха и всички рафинерии, а горивото днес във Франция е дефицитна стока. Малкият и среден бизнес агонизира – липсата на суровини и недостигът на транспорт връзват ръцете на фирмите, подкопават целия производствен процес.
Загубите за икономиката се изчислявата в милиарди евро. Само за 8-те най-тежки дни на протестите бяха регистрирани загуби в размер на 32 милиарда евро - по 400 млн. на ден.
Звучи доста апокалиптично, но не е. Знаете ли, че над 70% от французите одобряват протестите и стачките, независимо, че социалният им живот практически е замразен, а имиджът на страната им се сгромолясва от ден на ден?
Тук вероятно, както е общоприето, трябва да кажем, че Франция е пример за гражданско самосъзнание, за будни и знаещи какво искат и как да го постигнат граждани и т.н, и т.н. Че, видите ли, този е „правилният подход”, а ние българите трябва да се поучим, да излезем на улицата и да изпотрошим и без това не особено богатото си отечество...
Истината е, че това са врели-некипели. Напротив. През последното столетие Франция се превърна в страна на абсурда и хаоса, а протестиращите в момента действително не знаят какво правят..
Но да разгледаме отблизо за какво става дума.
Във Франция (както и между другото в съседна ни Гърция) на всенародните протести се гледа не като на демократична форма на народно волеизлеяние срещу намесата на властимащите в свободите и правата гражданите, а като на начин за шантаж над държавата и, общо взето, национален спорт. Щом някаква група със собствен колективен интерес (било то учители, пилоти, машинисти), реши, че желае допълнителни придобивки за сметка на бюджета, събиран от всички данъкоплатци – и хоп – излиза на протест, а защо не и стачка; дори е по-ефектно.
Работата е там, че и французи, и италианци, и испанци – въобще цяла Западна Европа - привикнаха твърде много с така наречените „социални придобивки”. Конкретно за Франция: високи пенсии, 16 социални програми за борба с безработицата (за сметка на най-високите стойности за ЕС по същия този показател – 9,3 % за второто тримесечие на 2010г.), щедри обезщетения при безработица, несъобразено висока за пазарните условия минимална работна заплата, 35 часова работна седмица – това действително са „придобивки”, въпросът, обаче е кой плаща за тях.
Положението е следното: системата на обществено осигуряване в „страната на Молиер” е пред фалит. Твърде малко приходи и прекалено малък брой реално трудещи се, които да изплащат пенсиите на едно повсеместно застаряващо население. Държавният бюджет от години е на дефицит, вследствие на прекомерните задължения, които е поел към гражданите си. Понастоящем дефицитът е близо два пъти по голям от заветните 3% по „копенхагските критерии” на ЕС.
Погледнато отстрани положението е повече от задоволително – и стипендиите за университетите, и раздаваните по социален признак жилища, и земеделските субсидии – кой не би се радвал на подобна щедрост?! Ей на това му се вика „социална държава”, нали...
Истината е обаче е, че за всичко това все пак от някъде трябва да се вземат средства. Държавата не е генератор на такива; тя е консуматор; събира ресурса си от гражданите под формата на данъци и такси. Възможностите пред Президента и правителството не са много.
Първият и най-честен начин е – вдигането на данъците и намаляването на държавните разходи, въпреки че в условията на криза това ще рече задушаване на реалната икономика и бизнеса. Да, ама не – политическата цена на подобен ход, както се досещаме, е твърде висока (самият Саркози вече направи политическото си харакири, независимо му от правилния му в случая държавнически подход). Не са много правителствата, които с лека ръка биха пожертвали одобрението на електората си. (пример: Сапатеро, премиерът на Испания, с прискърбие съобщи на сънародниците си, че се вижда принуден да намали бюджетния дефицит: колкото и, по негови думи, да не му е приятно да прибягва до тази „дясна мярка”?!)
Вторият вариант – да се вземат заеми от международни финансови институции. Но тяхната лихва често е висока, а и обикновено носят със себе си рестриктивни политически условия – балансиран бюджет, премахване на важни за обществения рейтинг социални програми, разумна финансова политика – куп ограничения за правителството, което в такъв случай няма как да изпълни обещанията към избирателите си.
Има и трети – най-нечестният и опасен от всички: – безконтролното печатане на пари и обезценяване на валутата (както е, например в САЩ). Слава Богу този вариант е невъзможен, имай предвид факта, че Франция е в еврозоната, а там Европейската Централна Банка има монопол що се отнася до паричното предлагане.
Е, какво остава? Логичният, неизбежен и най-малко болезнен вариант е да се повиши, да кажем, минималната възраст за пенсиониране. Наистина половинчата мярка, но, както виждате, друга няма.
Представете си за секунда, вземайки предвид случващото се в момента, какво ще стане, ако Саркози вземе да намали размера на... минималната работна заплата? Или пък на социалните обезщетения при безработица – понякога те са толкова щедри, че как да не ги предпочетеш: стоиш си по цял ден вкъщи, получаваш си пари, да не си луд да се бъхташ, я?
Нормално ли е, според вас, френските работници да се трудят 6 месеца в годината, а през останалите 6 да пътуват из Европа, харчейки „обезщетенията си при безработица” из плажовете в Ибиса (аз лично познавам такива хора и това е масова практика сред младите работници)?
Понастоящем минималната работна заплата в страната е към 1340 евро, като французите работя само по седем часа на ден и се ползват с право на едномесечен отпуск за цялата година... А като прибавим и армадата от национални празници, се оказва, че да си работник във Франция не е кой знае какъв зор.
Както казахме, Франция е шампион по безработица в Европа – близо два милиона души, иначе казано – жителите София и Пловдив взети заедно. Това неминуемо предизвиква социално напрежение и дисбаланс. В отговор френското правителство от десетилетия трупа ли, трупа безполодни социални програми за борба с това явление (16 в момента) – без нито веднъж да се замисли върху причино-следствената връзка, или иначе казано: кое в крайна сметка създава предпоставката толкова много хора да нямат работа.
Стряскащите проценти по този показател са неизменно последствие от купищата държавни помощи, както и от пагубното политическо влияние на профсъюзите, лобиращи за прекалено висока минимална работна заплата - несъобразена с качеството на труд, предлагането и търсенето на работна ръка на пазара на труда в страната. Истинатa е, че при неадекватно висока цена на труда (10 пъти по скъпоплатен от този в България), много хора, които иначе биха имали доход, развивайки се професионално непрекъснато, днес стоят без работа.
Хайде сега да направим едно простичко предположение – какво би станало, ако парите, похарчени за безрезултатните социални програми, бяха оставени чрез по-ниски данъци у бизнеса, който така или иначе винаги се нуждае от още и още хора? Щеше ли ефекта да е същият? Надали.
Да ви призная, не завиждам на финансовия министър на Франция – каквото и да направи, откъдето и да реши да „клъцне”, за да намали разходите, го грози или медиен линч, или блокиращи страната стачки, а може би и двете на наведнъж.
За финал смело можем да кажем, че Стара Европа, въпреки старостта си, не e натрупала мъдрост. Тя е забравила, че материалното благоденствие и социо-културният разцвет, които са царяли някога на континента (по инерция от Индустриалната революция), са плод на: 1) реално производство, 2) дейни и смели личности, 3) условия на съзидателна конкуренция, 4) акумулиран капитал (спестявания), чрез които да се финансират производствените инвестиции.
Това, което днес виждаме, е своебразният контрапункт на гореказаното – негативистично и агресивно настроена обществена маса (в голямата си част емигрантска), държава, взимащата от прозводителите и даваща на определени групи по интереси, огромен държавен апарат и тежки административни препъни камъни пред бизнеса.
Че Франция гори – гори, а омагьосаният кръг е все по адски. От някогашна „люлка на цивилизацията”, днес тази страна стремително се преобразява в олицетворение на криворазбраната „социална справедливост” и „псевдосолидарността”. Общество, в което Разумът е тотално загърбен, а всеки инакомислещ човек е аутсайдер. Време е да се разбере, че френската ера е на прага на своя окончателен залез – както морален, така и финансов. Въпрос само и единствено на време.
И последно: глашатаите на „социалната държава” тикат напред нечестния аргумент, че по-добре да се плаща на определени групи от обществото за да не правят нищо или да маркират дейност, отколкото да се нарушава „кохезията” и „социалния мир”. Това е друг начин да се каже: по-добре да си плащаме иначе току-виж сме станали жертви на „безредиците” и проявите на насилие от страна на враждебни и неуважащи закона агресивни престъпници. Това може да бъде аргумент само на страха и слабостта, и практически значи следното: и психологически, и физически терор. Подобен подход подрханва погрешни нагласи и очаквания у облагодетелстваните от него, а нали знаете какво станало когато на мишлето му подали бисквитка? Поискало си чаша мляко...
25.10.2010 г.
гр. София
понеделник, 22 ноември 2010 г.
сряда, 3 ноември 2010 г.
Нов ли е „Новият курс” на правителството?
Това е въпросът... Преди няколко броя вестник „Капитал” излезе със статия, озаглавена „Левият завой на ГЕРБ”, обяснявайки надълго и нашироко как вдигането на пенсионните осигуровки с 1,8 % е, практически, „удар срещу бизнеса”, „лява политика” и прочие, и прочие.
Въпросът, който обаче си задавам, е следният: коректно ли е заглавието? „Завой” или, напротив – „пълен напред”?
Истината е, че „ляв завой” няма. Щеше да има, ако провежданата до момента политика е била дясна.
За да стане по-ясно, нека да се опитаме да дефинираме простичко и лявото, и дясното.
Най-общо, „лявото”, „социалистическото” или както някои с умиление го наричат „смесена икономика”, означава: намесата на Държавата в икономическите взаимоотношения на гражданите, в техните лични дела и цели, с намерението да се постигане даден резултат при явната претенция, че именно държавата „знае кое е най-добро”. Тя може и решава, вместо вас и мен. Както виждаме предлогът е абсурден, а обяснението, че „е за добро”, сякаш е опровергано категорично от историята.
Колкото повече държавата се меси в икономиката и личния избор на всеки от нас, толкова повече „левее” политиката. Бюджетният дефицит е най-очебийното макроикономическо изражение на тази политическа философия – харчиш повече, отколкото си събрал. Независимо откъде ще вземеш парите – „помагаш на хората”. Нищо, че после неминуемо ще вдигнеш данъчно-осигурителната тежест (на което сме свидетели в момента и тепърва ще се задълбочава), за да покриеш необмислените си разходи за сметка на същите тези хора. При това в интерес само на една малка част облагодетелствените от бюджетните помощи групи...
От друга страна, „дясна” или капиталистическа е онази форма на управление, в която държавата ограничава действията си до ясно разписани, конкретни сфери: съблюдава спазването на „общите правила” за всички граждани, брани живота и частната собственоста на индивида от злонамерени и незаконни посегателства. Тези няколко специфични функции са и единствените разумни доводи за съществуването на държавата. Бюджетът е балансиран (без дефицит), монетарната политика на правителството към хората е честна – няма инфлация, нито се създават пари от нищото. Паричният ресурс се намира в индивидите, които преценяват какво да правят с него. Към ден днешен общество, което да си е извоювало подобна „околна икономико-политическа среда”, не съществува никъде по света.
Ето, че вече имаме критерий затова какво всъщност се случва у нас през последната година и половина. Нямам намерение да ви се натрапвам със заключения – несъмнено хората, които четата и пишат в този сайт са си изградили собствена „матрица” и разполагат с богат опит, за да преценят сами. Единственото, което, струва ми се, ще е полезно да направя, е да изброя някои „знакови” според мен събития, които нееднозначно свидетелстват за „не-десния” характер на политическите решения и техните опасни последствия за свободата и естественото функциониране на обществото ни.
1) атаката срещу чуждите инвеститори и бизнес –
и по-конкретно срещу Електроразпределителните предприятия (ЕРП-та). Те бяха поставени на прицел от правителството и медиите с обвиненението, че завишавали цените на тока, аутсорствали услуги за големи суми и куп други неща. Дори се заговори за национализацията им по „венецуелски модел”, а на среща с чуждите инвестори се премиерът буквално им се накара, обвинявайки ги, че: „не работите, както във вашите си страни”. При по-детайлно вглеждане обаче се набива на очи, че нещата не стоят съвсем така... Крайните цени на ЕРП-та са регулирани в посока надолу чрез ДКЕВР (Държавна Агенция за енергийно и водно регулиране), докато тези на държавните предприятия по веригата преди тях, са завишени. Излиза, че държавата изкуствено държи ниски цените на „изхода”, докато тези по веригата растат, за сметка на чуждите инвеститори. За справка делът, който остава за ЕРП-тата от 2006 е спаднал от 30% на 16. Няма да е странно, ако скоро започнат да работя на загуба и се видят принудени да се изтеглят бизнеса си от страната ни. При това с шум и пукотевица, така че всички да видят виновните алчни „капиталисти”. Без обаче да си дадат сметка, че именно последните правят истинските капиталови инвестиции, осъвременяват електропреносната мрежа, отварят работни места, подобряват качеството на услугите и най-важното – нямат право сами да определят цените си; те са щателно контролирани от държавните органи. Опитът за манипулация на обществото ни, за жалост, като че ли беше успешен.
2) Рекетът срещу българския бизнес
Държавата забави и все още не е изплатила окончателно всички пари на бизнеса за вече свършена от него работа по обществени поръчки (около 500 млн.лв). Нещо повече: тя наложи своебразен рекет на фирмите, които, за да си получат парите навреме, бяха заставени да се съгласят на 7% отдръжка, наричана „дискаунт”, в полза на близката до правителството „Българска Банка за Развитие”. Този акт умножи в геометрична прогресия междуфирмената задлъжнялост и потопи и без това затъналите глави на компаниите още по-дълбоко в мътните води на кризата. Цялата тази история се случва при положение, че значителна част от фирмите са на малък процент печалба, както и че вътрешното търсене е слабо, а производството в страната ни е почти никакво. Аргументът е, че договорите, сключени от предното правителство с бизнеса, са раздути и не бивало да се бърза – това вероятно е така, но договорите са договори, за да се спазват, а фирмите са обвързани помежду си; като не платиш на няколко, ощетяваш всики останали..
3) Специализирани съдилища
Да, колкото и да е трудно за вярване, такива ще има. И тук аргументи от сорта на „ама това съществува и в друго страни” - не вървят. В други страни има расова сегрегация, кастова социална система и неравенство между мъже и жени. Устройва ли ни?
Най-великото постижение на човешката мисъл не е компютърът, нито двигателят с вътрешно горене. Съвсем не; най-великото достижение на човечеството е осъзнатото и нормативно закрепено равенството на гражданите пред закона (а не тяхната еднаквост, както се мъчат да ни втълпят някои пагубни идеологии). Държавата не бива да има право да разделя гражданите, както и престъпленията, извършени срещу тях. Както няма „специални закони” за „специални хора”, така не бива да има и „специализирано правораздаване”. Законът е един за всички, и всеки, който го наруши следва да бъде съден и наказан по един и същи начин в зависимост от същността на деянието и предвидените за него последствия в правните кодекси. За всичко останало има точна дума – произвол.
Едни престъпници били по-опасни от други, изтъкват ни защитниците на идеята – а какво ще постигнем, питам аз, като същите хора (съдии и администратори), управлявали досега системата от „обикновените” съдилища, се заемат и с новите, така наречени, „специални” такива. Ей на това му виката ре-форма, сиреч – смяна на формата, но не и на съдържанието.
4) Данък лукс – в същия ред на мисли. Институциите не бива да имат право да делят гражданите си по никакъв признак – богатство, пол, вероизповедание, цвят на кожата. Сега идеята звучи много популярно – щом имаш толокова и толкова голям дом, караш малко по-скъпа и мощна кола ще плащаш с еди-колко си процента повече (такива се предвидените промени в Закона за местните данъци и такси, а добавените проценти стигат до 30%). Това е несправедливо. Общество, което осъжда успеха и богатството е общество на разрухата и провала. Ако нещо е било постигнато по незаконен път, то тук наистина мястото е на държавата – да пресече криминалния бизнес и измамите, да създаде усещане за ред и ясни правила, да въздаде справедливост. А не, видите ли, post factum, правителството да констатира, че има заможни хора и да се настървява, а премиерът ни да се слисва ли, слисва какви имоти имало тук и там. Наличието на лукс и богатство само по себе си не е нещо лошо. И това, че някой е натрупал благосъстояние по честен път, предлагайки значими за обществото продукти или услуги, не бива да го ощетява данъчно – аршинът, както се казва, следва да е един.
Последни три, но паметни.
Вдигането на пенсионните осигуровки с 1,8% – ход на отчаянието, чиято е цел е да се запълни дефицита на НОИ, респективно на родната система за обществено осигуряване. Да оставим настрана негативите за производствения сектор. Ясно е, че когато изтегляш скъпоценен ресурс от ръцете на онези, които боравят с него, то едва ли целта ти е да облекчиш живота им или да подпомогнеш икономиката, а по-скоро е да запълниш собствентата си „развързана кесия”. Повече от ясно е и, че не бива гражданите и проектите им да стават жертва на необмислена фискална политика и непрозрачни системи за точене на натрупаните от данъците им средства.
Парадоксалното в случая е, че синдикатите, които уж защитавали интересите на трудещите се, лобираха за покачване на размера на осигурителната ставка, подкрепяха я. Вдигането на осигуровките няма да повиши постъпленията в хазната, напротив, ще ги намали. Не само, че зейналата дупка от 2 милиарда в бюджета на НОИ няма да се запълни, но и, напълно естествено, подобен ход ще намали заетостта, предизвиквайки по-голяма берзаботица, а нищо чудно да паднат и ... заплатите (нали никой не си въобразява, че работодатели ще са съгласни да оперират на загуба – най-лесното е да си отдържат тези пари от работниците, намалявайки надниците им). Ето по този начин „кризата удря средната класа, включително и нетолкова заможните българи”. Ето как всъщност профсъюзите могат да се окажат пагубни именно за онези, чиито интереси претендират, че защитават.
Погледнат от друга перспектива, подобен ход ще бъде своебразен пакет от стимули за сивата икономика (която и без това е 37, 7% от БВП според проучване на агенция Т.Carney, поръчано от VisaЕвропа). Фирмите, които досега са осигурявали на пълна заплата наетите работници, вече няма да имат полза да го правят. Ще ги осигуряват на минималната работна заплата, а останалото ще има плащат „под масата” кеш..
„Проблемът до голяма степен се корени и в съгласието на служителите”.
Въпросът, който следва е: а защо те са съгласни на тези, ощетяващи фиска маневри? Много просто: защото сегашната система на социално осигуряване е такава, че де факто няма пряка връзка между вноската, която правиш и пенсията, която някой ден ще получаваш. Трудещите днес изплащат пенсиите на сегашните пенсионери – така наречената „разходопокривна” система. Недай си Боже щом остареят сегашните работещи, да се окажат в положение на фалирала във финансово отношение държава, каквато е, да кажем, Гърция. Тогава ще излезе, че през живота си са плащали в пъти повече от това, което ще получават на старини.
Цялата реформа, която трябва да се случи в пенсионната система, всъщност се състои именно в това – всеки да спестява първо и основно в сметка за себе си, а после да се отделя и малка част, отиваща за точно определена група от населението - нямаща възможност да участва на пазара на труда, откъдето съответно да трупа капитал за пенсии (напр. хората в неравностойно положение).
Ето тази реформа никое правителство през последните 20 години нямаше нито силата, нито убедеността да направи. За справка такава система бе въведена от Хoсе Пинера в Чили, по-късно в Швеция и Холандия – днес това са шампионите по размер и сигурност на пенсиите в света.
За да останем напълно обектнивни, не можем да подминем най-големия успех на правителството – невдигането (засега) на нито един данък: нито ДДС, нито подоходния, нито корпоративния, никой. Това направи, образно казано, от страната ни нещо като данъчен рай на Балканите. Съседите ни вече масово прибягнаха до тази крайна мярка. Да не забравяме обаче каква е крайната цел на запазването на ниски размери данъците - да бъдат привлечени по-големи и свежи инвестиции и бизнес-капитали.
Ползата от тази политика за България несъмнено е голяма, но бе донякъде неутрализирана от постоянното „заплашване” от страна на политиците, че в крайна сметка данъците ще се вдигнат (което неминуемо ще стане). Все пак чуждите инвеститори, имащи планове да насочат парите си у нас, също могат да четат. Те имат нужда и от стабилна и дългосрочна перспектива и следят както публикациите в пресата, така и изказванията на представителите на правителството...
Национализация на Българската Фондова борса
Факт. Tова потресе чуждите инвеститорите, които побързаха да се отдръпнат, пулейки се недумяващо. Министерство на финансите (MФ) ще изкупи на безценица по 1 лв. активи, чиято реална цена, според редица специалисти, е поне три пъти по-висока. По този начин държавата ще ощети дребните акционери, незачитайки стойността на акциите им. Целта е МФ да придобие 51% мажоритарен дял от Борсата, и после да прехвърли дела си при за по-висока цена на стратегически инвеститор, печелейки от сделката. Обяснението: нужда от пари за бюджета. Като че ли цялата реалната икономика и финансовите пазари трябва да понесат бремето на „нуждите на бюджета” и като че ли параметрите му са заковани на определени стойности и едва ли не няма как да паднат, независимо от последствията.
Логиката, обърната наопаки.
Нормалното положение би било държавата да бъде в услуга на гражданите си, улеснявайки ги и създавайки добри условия за социално и икономическо взаимодействие. Това, което обаче се случва е – гражданите се превърнати в поданици на държавата, която, за да запълни бюджета си, е готова, независимо от загубите за обществото, да прави какви ли не мащинции – от повишаване на осигурителна тежест и данъците до отявлена национализация.
И последно: Национализацията на спестовните влогове наботниците в 1-ва и 2-ра категория труд. Това вече, както се казва, е върхът. Идеята е, меко казано, безумна и, да се надяваме, че Конституционният съд няма да я подмине.
От професиналните частни фондове ще бъдат прехвърлени 500 млн.лв. в солидарен фонд в НОИ. Проблемът е, че това са индивуални пенсионни влогове, в които всеки работник в продължение на определен период е внасял някаква сума в частен професионален пенсионен фонд (по т.нар. 2-ри стълб в българската система за пенсионно осигуряване).
Кой и как ще е мениджира тези активи не се знае. Държавата няма опит с управлението на такива сложни инвестиционни инструменти, а най-неприятното е, че тези 500 млн.лв. са предимно в ценни книжа и облигации. Ако се осребрят сумата неминуемо ще се стопи. Капиталовите пазари са в шок – поредната национализация, поредният отлив на доверие и страх у инвеститорите. Изтеглянето на такава голяма сума несъмнено ще засегне както банките, така и на други финансови институции, притежаващи активи в тези фондове.
От политико-правна гледна точка ситуацията е повече от неуместна. От морална също. Тези пари са в индивидуална партида, което означава, че се онаследяват от децата и семействата на работниците. И така излиза, че спестявания, които по характера си са лични, биват конфискувани и раздавани „солидарно” между всички, независимо от отделния принос на работника.
Да не се лъжем – ГЕРБ нямат алтернатива на българския политически хоризонт. Всички критики към партията – а те са и от ляво, и от дясно – не са базирани на принципи или по-добри решения. Рядко в масовото надхулване се прокрадват тук-таме наистина значими предложения, работещите и полезни идеи. Вземете, която и да искате друга партия – резултатът ще е в най-добрия случай същият. Идеите на т.нар. опозиция са често пъти по-пагубни от тези на властимащите. (БСП, ДПС, прото-проектът „Първанов”, Атака, РЗС – картинката не е розова. ДСБ и СДС - за доборо или за лошо са глас в пустиня).
Големият проблем на политиката е, че в нея влизат хора, които нямат ясна концепция за това кое е правилно и кое не; кое е дясно и кое ляво. Те се лутат и преценяват според ситуацията, виждайки само непосредствения ефект за определена група, без да взимат предвид вторичните, дългосрочни последствия за обществото. Тази статия няма за цел да критикува необективно никого. Тя по-скоро цели да изтълкува случващото се в контекста на една по-глобална картина, да обясни понятия, звучащи сложно и облъскващо, но засягащи пряко всеки от нас.
За добрия политик идеологията, тоест личната политическа философия, е като компасът за моряка насред океана. Без да ги притежава, той се лута и огъва пред всеки колективен интерес, организирана обществена група или синдикат. Често пъти във вреда на цялото общество и на самия себе си. Звучи ли ви познато?
П.С: такова беше положението към момента на написването на този скромен очерк. Оттогава насам правителството частично се отказа от национализацията на пенсионните фондове, намирайки компромисен вариант. Това се очакваше. Смисълът на статията бе да се проследи настройката и нагласата у властимащите. Вътрешната логика на поредицата от решения, съмнения, действия.
Въпросът, който обаче си задавам, е следният: коректно ли е заглавието? „Завой” или, напротив – „пълен напред”?
Истината е, че „ляв завой” няма. Щеше да има, ако провежданата до момента политика е била дясна.
За да стане по-ясно, нека да се опитаме да дефинираме простичко и лявото, и дясното.
Най-общо, „лявото”, „социалистическото” или както някои с умиление го наричат „смесена икономика”, означава: намесата на Държавата в икономическите взаимоотношения на гражданите, в техните лични дела и цели, с намерението да се постигане даден резултат при явната претенция, че именно държавата „знае кое е най-добро”. Тя може и решава, вместо вас и мен. Както виждаме предлогът е абсурден, а обяснението, че „е за добро”, сякаш е опровергано категорично от историята.
Колкото повече държавата се меси в икономиката и личния избор на всеки от нас, толкова повече „левее” политиката. Бюджетният дефицит е най-очебийното макроикономическо изражение на тази политическа философия – харчиш повече, отколкото си събрал. Независимо откъде ще вземеш парите – „помагаш на хората”. Нищо, че после неминуемо ще вдигнеш данъчно-осигурителната тежест (на което сме свидетели в момента и тепърва ще се задълбочава), за да покриеш необмислените си разходи за сметка на същите тези хора. При това в интерес само на една малка част облагодетелствените от бюджетните помощи групи...
От друга страна, „дясна” или капиталистическа е онази форма на управление, в която държавата ограничава действията си до ясно разписани, конкретни сфери: съблюдава спазването на „общите правила” за всички граждани, брани живота и частната собственоста на индивида от злонамерени и незаконни посегателства. Тези няколко специфични функции са и единствените разумни доводи за съществуването на държавата. Бюджетът е балансиран (без дефицит), монетарната политика на правителството към хората е честна – няма инфлация, нито се създават пари от нищото. Паричният ресурс се намира в индивидите, които преценяват какво да правят с него. Към ден днешен общество, което да си е извоювало подобна „околна икономико-политическа среда”, не съществува никъде по света.
Ето, че вече имаме критерий затова какво всъщност се случва у нас през последната година и половина. Нямам намерение да ви се натрапвам със заключения – несъмнено хората, които четата и пишат в този сайт са си изградили собствена „матрица” и разполагат с богат опит, за да преценят сами. Единственото, което, струва ми се, ще е полезно да направя, е да изброя някои „знакови” според мен събития, които нееднозначно свидетелстват за „не-десния” характер на политическите решения и техните опасни последствия за свободата и естественото функциониране на обществото ни.
1) атаката срещу чуждите инвеститори и бизнес –
и по-конкретно срещу Електроразпределителните предприятия (ЕРП-та). Те бяха поставени на прицел от правителството и медиите с обвиненението, че завишавали цените на тока, аутсорствали услуги за големи суми и куп други неща. Дори се заговори за национализацията им по „венецуелски модел”, а на среща с чуждите инвестори се премиерът буквално им се накара, обвинявайки ги, че: „не работите, както във вашите си страни”. При по-детайлно вглеждане обаче се набива на очи, че нещата не стоят съвсем така... Крайните цени на ЕРП-та са регулирани в посока надолу чрез ДКЕВР (Държавна Агенция за енергийно и водно регулиране), докато тези на държавните предприятия по веригата преди тях, са завишени. Излиза, че държавата изкуствено държи ниски цените на „изхода”, докато тези по веригата растат, за сметка на чуждите инвеститори. За справка делът, който остава за ЕРП-тата от 2006 е спаднал от 30% на 16. Няма да е странно, ако скоро започнат да работя на загуба и се видят принудени да се изтеглят бизнеса си от страната ни. При това с шум и пукотевица, така че всички да видят виновните алчни „капиталисти”. Без обаче да си дадат сметка, че именно последните правят истинските капиталови инвестиции, осъвременяват електропреносната мрежа, отварят работни места, подобряват качеството на услугите и най-важното – нямат право сами да определят цените си; те са щателно контролирани от държавните органи. Опитът за манипулация на обществото ни, за жалост, като че ли беше успешен.
2) Рекетът срещу българския бизнес
Държавата забави и все още не е изплатила окончателно всички пари на бизнеса за вече свършена от него работа по обществени поръчки (около 500 млн.лв). Нещо повече: тя наложи своебразен рекет на фирмите, които, за да си получат парите навреме, бяха заставени да се съгласят на 7% отдръжка, наричана „дискаунт”, в полза на близката до правителството „Българска Банка за Развитие”. Този акт умножи в геометрична прогресия междуфирмената задлъжнялост и потопи и без това затъналите глави на компаниите още по-дълбоко в мътните води на кризата. Цялата тази история се случва при положение, че значителна част от фирмите са на малък процент печалба, както и че вътрешното търсене е слабо, а производството в страната ни е почти никакво. Аргументът е, че договорите, сключени от предното правителство с бизнеса, са раздути и не бивало да се бърза – това вероятно е така, но договорите са договори, за да се спазват, а фирмите са обвързани помежду си; като не платиш на няколко, ощетяваш всики останали..
3) Специализирани съдилища
Да, колкото и да е трудно за вярване, такива ще има. И тук аргументи от сорта на „ама това съществува и в друго страни” - не вървят. В други страни има расова сегрегация, кастова социална система и неравенство между мъже и жени. Устройва ли ни?
Най-великото постижение на човешката мисъл не е компютърът, нито двигателят с вътрешно горене. Съвсем не; най-великото достижение на човечеството е осъзнатото и нормативно закрепено равенството на гражданите пред закона (а не тяхната еднаквост, както се мъчат да ни втълпят някои пагубни идеологии). Държавата не бива да има право да разделя гражданите, както и престъпленията, извършени срещу тях. Както няма „специални закони” за „специални хора”, така не бива да има и „специализирано правораздаване”. Законът е един за всички, и всеки, който го наруши следва да бъде съден и наказан по един и същи начин в зависимост от същността на деянието и предвидените за него последствия в правните кодекси. За всичко останало има точна дума – произвол.
Едни престъпници били по-опасни от други, изтъкват ни защитниците на идеята – а какво ще постигнем, питам аз, като същите хора (съдии и администратори), управлявали досега системата от „обикновените” съдилища, се заемат и с новите, така наречени, „специални” такива. Ей на това му виката ре-форма, сиреч – смяна на формата, но не и на съдържанието.
4) Данък лукс – в същия ред на мисли. Институциите не бива да имат право да делят гражданите си по никакъв признак – богатство, пол, вероизповедание, цвят на кожата. Сега идеята звучи много популярно – щом имаш толокова и толкова голям дом, караш малко по-скъпа и мощна кола ще плащаш с еди-колко си процента повече (такива се предвидените промени в Закона за местните данъци и такси, а добавените проценти стигат до 30%). Това е несправедливо. Общество, което осъжда успеха и богатството е общество на разрухата и провала. Ако нещо е било постигнато по незаконен път, то тук наистина мястото е на държавата – да пресече криминалния бизнес и измамите, да създаде усещане за ред и ясни правила, да въздаде справедливост. А не, видите ли, post factum, правителството да констатира, че има заможни хора и да се настървява, а премиерът ни да се слисва ли, слисва какви имоти имало тук и там. Наличието на лукс и богатство само по себе си не е нещо лошо. И това, че някой е натрупал благосъстояние по честен път, предлагайки значими за обществото продукти или услуги, не бива да го ощетява данъчно – аршинът, както се казва, следва да е един.
Последни три, но паметни.
Вдигането на пенсионните осигуровки с 1,8% – ход на отчаянието, чиято е цел е да се запълни дефицита на НОИ, респективно на родната система за обществено осигуряване. Да оставим настрана негативите за производствения сектор. Ясно е, че когато изтегляш скъпоценен ресурс от ръцете на онези, които боравят с него, то едва ли целта ти е да облекчиш живота им или да подпомогнеш икономиката, а по-скоро е да запълниш собствентата си „развързана кесия”. Повече от ясно е и, че не бива гражданите и проектите им да стават жертва на необмислена фискална политика и непрозрачни системи за точене на натрупаните от данъците им средства.
Парадоксалното в случая е, че синдикатите, които уж защитавали интересите на трудещите се, лобираха за покачване на размера на осигурителната ставка, подкрепяха я. Вдигането на осигуровките няма да повиши постъпленията в хазната, напротив, ще ги намали. Не само, че зейналата дупка от 2 милиарда в бюджета на НОИ няма да се запълни, но и, напълно естествено, подобен ход ще намали заетостта, предизвиквайки по-голяма берзаботица, а нищо чудно да паднат и ... заплатите (нали никой не си въобразява, че работодатели ще са съгласни да оперират на загуба – най-лесното е да си отдържат тези пари от работниците, намалявайки надниците им). Ето по този начин „кризата удря средната класа, включително и нетолкова заможните българи”. Ето как всъщност профсъюзите могат да се окажат пагубни именно за онези, чиито интереси претендират, че защитават.
Погледнат от друга перспектива, подобен ход ще бъде своебразен пакет от стимули за сивата икономика (която и без това е 37, 7% от БВП според проучване на агенция Т.Carney, поръчано от VisaЕвропа). Фирмите, които досега са осигурявали на пълна заплата наетите работници, вече няма да имат полза да го правят. Ще ги осигуряват на минималната работна заплата, а останалото ще има плащат „под масата” кеш..
„Проблемът до голяма степен се корени и в съгласието на служителите”.
Въпросът, който следва е: а защо те са съгласни на тези, ощетяващи фиска маневри? Много просто: защото сегашната система на социално осигуряване е такава, че де факто няма пряка връзка между вноската, която правиш и пенсията, която някой ден ще получаваш. Трудещите днес изплащат пенсиите на сегашните пенсионери – така наречената „разходопокривна” система. Недай си Боже щом остареят сегашните работещи, да се окажат в положение на фалирала във финансово отношение държава, каквато е, да кажем, Гърция. Тогава ще излезе, че през живота си са плащали в пъти повече от това, което ще получават на старини.
Цялата реформа, която трябва да се случи в пенсионната система, всъщност се състои именно в това – всеки да спестява първо и основно в сметка за себе си, а после да се отделя и малка част, отиваща за точно определена група от населението - нямаща възможност да участва на пазара на труда, откъдето съответно да трупа капитал за пенсии (напр. хората в неравностойно положение).
Ето тази реформа никое правителство през последните 20 години нямаше нито силата, нито убедеността да направи. За справка такава система бе въведена от Хoсе Пинера в Чили, по-късно в Швеция и Холандия – днес това са шампионите по размер и сигурност на пенсиите в света.
За да останем напълно обектнивни, не можем да подминем най-големия успех на правителството – невдигането (засега) на нито един данък: нито ДДС, нито подоходния, нито корпоративния, никой. Това направи, образно казано, от страната ни нещо като данъчен рай на Балканите. Съседите ни вече масово прибягнаха до тази крайна мярка. Да не забравяме обаче каква е крайната цел на запазването на ниски размери данъците - да бъдат привлечени по-големи и свежи инвестиции и бизнес-капитали.
Ползата от тази политика за България несъмнено е голяма, но бе донякъде неутрализирана от постоянното „заплашване” от страна на политиците, че в крайна сметка данъците ще се вдигнат (което неминуемо ще стане). Все пак чуждите инвеститори, имащи планове да насочат парите си у нас, също могат да четат. Те имат нужда и от стабилна и дългосрочна перспектива и следят както публикациите в пресата, така и изказванията на представителите на правителството...
Национализация на Българската Фондова борса
Факт. Tова потресе чуждите инвеститорите, които побързаха да се отдръпнат, пулейки се недумяващо. Министерство на финансите (MФ) ще изкупи на безценица по 1 лв. активи, чиято реална цена, според редица специалисти, е поне три пъти по-висока. По този начин държавата ще ощети дребните акционери, незачитайки стойността на акциите им. Целта е МФ да придобие 51% мажоритарен дял от Борсата, и после да прехвърли дела си при за по-висока цена на стратегически инвеститор, печелейки от сделката. Обяснението: нужда от пари за бюджета. Като че ли цялата реалната икономика и финансовите пазари трябва да понесат бремето на „нуждите на бюджета” и като че ли параметрите му са заковани на определени стойности и едва ли не няма как да паднат, независимо от последствията.
Логиката, обърната наопаки.
Нормалното положение би било държавата да бъде в услуга на гражданите си, улеснявайки ги и създавайки добри условия за социално и икономическо взаимодействие. Това, което обаче се случва е – гражданите се превърнати в поданици на държавата, която, за да запълни бюджета си, е готова, независимо от загубите за обществото, да прави какви ли не мащинции – от повишаване на осигурителна тежест и данъците до отявлена национализация.
И последно: Национализацията на спестовните влогове наботниците в 1-ва и 2-ра категория труд. Това вече, както се казва, е върхът. Идеята е, меко казано, безумна и, да се надяваме, че Конституционният съд няма да я подмине.
От професиналните частни фондове ще бъдат прехвърлени 500 млн.лв. в солидарен фонд в НОИ. Проблемът е, че това са индивуални пенсионни влогове, в които всеки работник в продължение на определен период е внасял някаква сума в частен професионален пенсионен фонд (по т.нар. 2-ри стълб в българската система за пенсионно осигуряване).
Кой и как ще е мениджира тези активи не се знае. Държавата няма опит с управлението на такива сложни инвестиционни инструменти, а най-неприятното е, че тези 500 млн.лв. са предимно в ценни книжа и облигации. Ако се осребрят сумата неминуемо ще се стопи. Капиталовите пазари са в шок – поредната национализация, поредният отлив на доверие и страх у инвеститорите. Изтеглянето на такава голяма сума несъмнено ще засегне както банките, така и на други финансови институции, притежаващи активи в тези фондове.
От политико-правна гледна точка ситуацията е повече от неуместна. От морална също. Тези пари са в индивидуална партида, което означава, че се онаследяват от децата и семействата на работниците. И така излиза, че спестявания, които по характера си са лични, биват конфискувани и раздавани „солидарно” между всички, независимо от отделния принос на работника.
Да не се лъжем – ГЕРБ нямат алтернатива на българския политически хоризонт. Всички критики към партията – а те са и от ляво, и от дясно – не са базирани на принципи или по-добри решения. Рядко в масовото надхулване се прокрадват тук-таме наистина значими предложения, работещите и полезни идеи. Вземете, която и да искате друга партия – резултатът ще е в най-добрия случай същият. Идеите на т.нар. опозиция са често пъти по-пагубни от тези на властимащите. (БСП, ДПС, прото-проектът „Първанов”, Атака, РЗС – картинката не е розова. ДСБ и СДС - за доборо или за лошо са глас в пустиня).
Големият проблем на политиката е, че в нея влизат хора, които нямат ясна концепция за това кое е правилно и кое не; кое е дясно и кое ляво. Те се лутат и преценяват според ситуацията, виждайки само непосредствения ефект за определена група, без да взимат предвид вторичните, дългосрочни последствия за обществото. Тази статия няма за цел да критикува необективно никого. Тя по-скоро цели да изтълкува случващото се в контекста на една по-глобална картина, да обясни понятия, звучащи сложно и облъскващо, но засягащи пряко всеки от нас.
За добрия политик идеологията, тоест личната политическа философия, е като компасът за моряка насред океана. Без да ги притежава, той се лута и огъва пред всеки колективен интерес, организирана обществена група или синдикат. Често пъти във вреда на цялото общество и на самия себе си. Звучи ли ви познато?
П.С: такова беше положението към момента на написването на този скромен очерк. Оттогава насам правителството частично се отказа от национализацията на пенсионните фондове, намирайки компромисен вариант. Това се очакваше. Смисълът на статията бе да се проследи настройката и нагласата у властимащите. Вътрешната логика на поредицата от решения, съмнения, действия.
Абонамент за:
Коментари (Atom)
