Март 2009 година. Глобалната икономическа криза е във вихъра си. Световната общественост следи с притаен дъх развитието й, търсейки междувременно нови инструменти и мерки в борбата срещу нея. Всичко започва от Съединените Американски Щати, които специалистите определят като „епицентъра” на този мощен макроикономически трус. Там някъде (напълно логично), би следвало и да са намира и решението на проблема. Лекарството, което да ни отърве от всепроникващото раково образование. В тази заплетена социално-политико-икономическа обстановка се наложи фигурата на Новия американски президент - Барак Хюсеин Обама. Човекът, чиито идеи и харизма трябва да направят от света по-добро място за живеене. Човекът, от чиито решения зависят съдбините не само северноамериканският народ, но и на целия останал свят. Човекът, който с примера си ще насочи руля на международната политика към: 1) свобода и равенство пред закона ; 2) лавинообразно разрастване на държавните правомощия – контрапункт на демократичните приципи и заплаха за „свободите”.
Според мен, това, което де факто се случи в американската политика, след встъпването в длъжност на Барак Обама, може да се обобщи с една единствена дума – социализъм. И това нямаше да заслужава такова голямо внимание ако социализмът като идейно-практическа концепция не водеше в исторически план така неотменно до авторитаризъм, а често и до по-големи неприятности. Парадоксално и неочаквано за почти никого, но Социализмът намери своето най-видимо приложение именно в Меката на Либерализма, на свободния пазар, на общите правила, на сведената до минимум държавна намеса в ходовете на икономическите „играчи”, и в последна сметка на еднаквото им третиране от страна на Държавата, с оглед справедливостта и върховенството на закона.
Национализацията на множество частни банки, както и спасителният, антикризисен план на американския президент за „съживяването на икономиката” са манифестът на този нов за американската политическа традиция подход. В същината си той представлява чиста проба ”вземане от едни и даване на други”, или казано по-изискано: пренасочване на парите на данъкоплатците-граждани към крупни частни икономически формирования. Това, разбира се, обслужва напълно хуманната и похвална кауза, да се предпазят от фалит важни за американската икономика предприятия и корпорации, и респективно техните клиенти. Предлогът е добър, заслужава адмирации, поздравления... До какво обаче на практика доведе всичко това? До една всемогъща държавна машина, която не само че може да си избира кои икономичеки субекти да „подпомага”, но и вече смело се намесва в управлението им, в това как разходват средствата си и т.н. Функцията на държавата от неутрална организация, пазеща реда и осигуряваща на гражданина онези блага, които сам не би могъл да си подсигури (отбрана, инфраструктура, събиране на данъците, правоохраняване, защитата на хората в неравностойно положение и т.н.), в този случай мутира скорострелно. В зората на днешния ден няма проблем, по който да не се очаква позиция на Белия дом. Вместо обществото, съставено от напълно различни, но равни пред закона граждани, да се радва на спокойствието, че има един безпристрастен гарант за спазването на всеобщите правила, днес то има една инстанция, от която се очаква да се намесва навсякъде и във всичко. Дори нещо повече – тя се превръща в ОСНОВЕН ИГРАЧ НА ПАЗАРА. И това ако не е модерен социализъм, в лъскавата обвивка с марка „САЩ”...
Идеята е мощните финансови инжекции да се поставят на „най-засегнатите от кризата”. Методът и критериите, по които обаче ще се определя кои точно са тези „най-засегнати”, са обвити в мистицизъм и шокират с несъстоятелност.
Сложната главоблъсканица, пред която ще се изправят не само хората от администрацията на Обама, но и всички будни и информирани граждани, е пределно показателният случай със застрахователния гигант Аmerican International Group (AIG). Случилото се отлично илюстрира нецелесъобразността на подобен род мерки.
На 16 март първият политик на САЩ публично заклейми желанието на шевовете на AIG за намерението им да раздадат бонуси на стойност 165 милиона долара на своите подопечни брокери („допуснали провала” по негови собствени думи). До този момент застрахователната компания е получила антикризисни държавни бонуси, възлизащи на 180 милиона долара, и Обама (а и цялото общество) е гневен, че вместо обществените пари да бъдат похарчени с цел финансовото стабилизиране на компанията, те се раздават под формата на премии. Важно е да подчертаем обаче, че тези премии трябва да бъдат изплатени по закон, тоест предвидени са през 2008, и са един от „приоритетните разходи” на ръководството, целящо да спази поетите към служителите си задължения.
Голямата опасност се крие в изконната за Държавата „жажда за още повече власт”. От една страна чрез този план се раздават пари от държавния бюджет (дефицитът, който се очертава ще бъде за сметка на следващите поколения), от друга се поражда разбираемото желание да се контролира харченето на тези суми. Типичната за социалистическите/комунистическите системи мултипликация на правомощия! Това е процес, на който „краят” просто няма как да „излезе”... Ето и думите на Обама по повод цялостната регулаторна реформа във финансовия сектор: „За момента не разполагаме с цялата регулаторна власт, от която имаме нужда. Очаквам да разрешим този въпрос със съдействието на Конгреса през идните седмици”. Множенето на подобни властови прерогативи заплашва да подкопае ролята на демократичната система и води до откровено самозабравяне.
Изброените мерки са си par excellence социалистически и то в груба и радикална форма. И ако в условията на глобална криза и масова паника, подобен род политически актове се радват на медиен комфорт и широка обществена подкрепа, то след време последствията може да се окажат меко казано „страшни”.
Неясната роля на Държавата създава натрапчивото усещане за несигурност. Самият новоизбран президент признава във връзка с финансирането на AIG: “Тази корпорация изпадна в тежка финансова беда, именно заради безразсъдството и алчността си.” Логично следва въпросът: „А трябва ли американското правителство да подкрепя подобен род корпорации, изтъкани от грешни практики и злоупотреби?” и още „Намесвайки се в тези естествени процеси, не пречи ли то (правителството) на други – по-перспективни и отговорни икономически субекти - да запълнят празните ниши?” Въпроси като тези несъмнено са реторични, но все пак в този случай, като че ли е задължително да дадем отговорите им. В духa на демократичното, свободно общество ролята на Държавата не може да бъде друга освен на „строжер”, грижливо бдящ за спазване на общите правила, валидни за всички „участници”. Никоя правителствена администрация по света, не бива да има ПРАВОТО (камо ли да го прави), да подкрепя едни икономически субекти за сметка на други, да прави разлика между различни граждани, на каквото и да е било основание.
Вместо да се явава като пазач на някакво изкуствено създадено status quo, по-добре би било Вашингтон да се концентрира върху конкретните си задължения. Защото кризата, колкото и големи мащаби да вземе, е логично продължение на неправилно мениджиране на кредитораздаването от страна на банките. Тя е следствие на погрешни практики, които трябва да се премахнат, в името на бъдещо отсъствие на подобни световни сътресения. Тя е част от естествен икономически цикъл, прегряване на икономиката. Не е първата, няма и да е последната. Огромният залог е, че не бива моментното състояние на нещата да „замъглява здравия разум” и да води след себе си псевдополезни и откровено популистки полтически решения. Нужно е в този наистина повратен за света момент да се прояви необходимият кураж и политическа воля в името на оцеляването на символите на успешния модел на цялата Западна цивилизация, сред които: политически и икономически либерализъм, свободен пазар, защита на частната сфера и т.н.
Към ден днешен Барак Обама се радва на висок рейтинг. Той е „повит” в меката, благоуханна пелена на световната обич и е така да се каже „олицетворение на мечтите и надеждите на цяло едно поколение”. Все пак, без да звучи прекалено скептично – не винаги най-обичаните политици са се оказвали и най-полезни за свободното общество. Историята изобилства от примери в подкрепа на това твърдение.
А на нас като отговорни и заинтересувани граждани ни остава само да се надяваме горещо, че аналогията между Барак Хюсеин Обама и някой от онези, първо силно обичани, а после още по-силно мразени исторически личности, след години ще изглежда точно толкова абсурдна, колкото ни се струва и днес...
Няма коментари:
Публикуване на коментар