Франция гори - буквално. Обхваната е от пламъци, вандализъм и пълен социален ступор. Бити полицаи, бунтуващи се преградия, коли, пламтящи като факли - една картинка, превърнала са в едва ли не периодичен феномен за страната през последните десетина години.
Причината: подетата от президента Никола Саркози реформа в пенсионната система.
Как започна всичко?
Смисълът на предложената реформа е минималната пенсионна възраст да бъде вдигната от 60г. на 62г. до 2018 година, а целта - да се избегне окончателният крах на френската система за социално осигуряване.
Вече повече от месец общественото недоволство и масовите протести сковават страната. Блокирани са летища, пристанища, жп и автогари, хотели. Университетите работят на облекчен режим, а някои са направо затворени. Учениците и студентите са в редиците на протестиращите синдикати, а броят на недоволните от правителствените мерки расте експотенциално (на места дори удря милион!).
Под обсада попаднаха и всички рафинерии, а горивото днес във Франция е дефицитна стока. Малкият и среден бизнес агонизира – липсата на суровини и недостигът на транспорт връзват ръцете на фирмите, подкопават целия производствен процес.
Загубите за икономиката се изчислявата в милиарди евро. Само за 8-те най-тежки дни на протестите бяха регистрирани загуби в размер на 32 милиарда евро - по 400 млн. на ден.
Звучи доста апокалиптично, но не е. Знаете ли, че над 70% от французите одобряват протестите и стачките, независимо, че социалният им живот практически е замразен, а имиджът на страната им се сгромолясва от ден на ден?
Тук вероятно, както е общоприето, трябва да кажем, че Франция е пример за гражданско самосъзнание, за будни и знаещи какво искат и как да го постигнат граждани и т.н, и т.н. Че, видите ли, този е „правилният подход”, а ние българите трябва да се поучим, да излезем на улицата и да изпотрошим и без това не особено богатото си отечество...
Истината е, че това са врели-некипели. Напротив. През последното столетие Франция се превърна в страна на абсурда и хаоса, а протестиращите в момента действително не знаят какво правят..
Но да разгледаме отблизо за какво става дума.
Във Франция (както и между другото в съседна ни Гърция) на всенародните протести се гледа не като на демократична форма на народно волеизлеяние срещу намесата на властимащите в свободите и правата гражданите, а като на начин за шантаж над държавата и, общо взето, национален спорт. Щом някаква група със собствен колективен интерес (било то учители, пилоти, машинисти), реши, че желае допълнителни придобивки за сметка на бюджета, събиран от всички данъкоплатци – и хоп – излиза на протест, а защо не и стачка; дори е по-ефектно.
Работата е там, че и французи, и италианци, и испанци – въобще цяла Западна Европа - привикнаха твърде много с така наречените „социални придобивки”. Конкретно за Франция: високи пенсии, 16 социални програми за борба с безработицата (за сметка на най-високите стойности за ЕС по същия този показател – 9,3 % за второто тримесечие на 2010г.), щедри обезщетения при безработица, несъобразено висока за пазарните условия минимална работна заплата, 35 часова работна седмица – това действително са „придобивки”, въпросът, обаче е кой плаща за тях.
Положението е следното: системата на обществено осигуряване в „страната на Молиер” е пред фалит. Твърде малко приходи и прекалено малък брой реално трудещи се, които да изплащат пенсиите на едно повсеместно застаряващо население. Държавният бюджет от години е на дефицит, вследствие на прекомерните задължения, които е поел към гражданите си. Понастоящем дефицитът е близо два пъти по голям от заветните 3% по „копенхагските критерии” на ЕС.
Погледнато отстрани положението е повече от задоволително – и стипендиите за университетите, и раздаваните по социален признак жилища, и земеделските субсидии – кой не би се радвал на подобна щедрост?! Ей на това му се вика „социална държава”, нали...
Истината е обаче е, че за всичко това все пак от някъде трябва да се вземат средства. Държавата не е генератор на такива; тя е консуматор; събира ресурса си от гражданите под формата на данъци и такси. Възможностите пред Президента и правителството не са много.
Първият и най-честен начин е – вдигането на данъците и намаляването на държавните разходи, въпреки че в условията на криза това ще рече задушаване на реалната икономика и бизнеса. Да, ама не – политическата цена на подобен ход, както се досещаме, е твърде висока (самият Саркози вече направи политическото си харакири, независимо му от правилния му в случая държавнически подход). Не са много правителствата, които с лека ръка биха пожертвали одобрението на електората си. (пример: Сапатеро, премиерът на Испания, с прискърбие съобщи на сънародниците си, че се вижда принуден да намали бюджетния дефицит: колкото и, по негови думи, да не му е приятно да прибягва до тази „дясна мярка”?!)
Вторият вариант – да се вземат заеми от международни финансови институции. Но тяхната лихва често е висока, а и обикновено носят със себе си рестриктивни политически условия – балансиран бюджет, премахване на важни за обществения рейтинг социални програми, разумна финансова политика – куп ограничения за правителството, което в такъв случай няма как да изпълни обещанията към избирателите си.
Има и трети – най-нечестният и опасен от всички: – безконтролното печатане на пари и обезценяване на валутата (както е, например в САЩ). Слава Богу този вариант е невъзможен, имай предвид факта, че Франция е в еврозоната, а там Европейската Централна Банка има монопол що се отнася до паричното предлагане.
Е, какво остава? Логичният, неизбежен и най-малко болезнен вариант е да се повиши, да кажем, минималната възраст за пенсиониране. Наистина половинчата мярка, но, както виждате, друга няма.
Представете си за секунда, вземайки предвид случващото се в момента, какво ще стане, ако Саркози вземе да намали размера на... минималната работна заплата? Или пък на социалните обезщетения при безработица – понякога те са толкова щедри, че как да не ги предпочетеш: стоиш си по цял ден вкъщи, получаваш си пари, да не си луд да се бъхташ, я?
Нормално ли е, според вас, френските работници да се трудят 6 месеца в годината, а през останалите 6 да пътуват из Европа, харчейки „обезщетенията си при безработица” из плажовете в Ибиса (аз лично познавам такива хора и това е масова практика сред младите работници)?
Понастоящем минималната работна заплата в страната е към 1340 евро, като французите работя само по седем часа на ден и се ползват с право на едномесечен отпуск за цялата година... А като прибавим и армадата от национални празници, се оказва, че да си работник във Франция не е кой знае какъв зор.
Както казахме, Франция е шампион по безработица в Европа – близо два милиона души, иначе казано – жителите София и Пловдив взети заедно. Това неминуемо предизвиква социално напрежение и дисбаланс. В отговор френското правителство от десетилетия трупа ли, трупа безполодни социални програми за борба с това явление (16 в момента) – без нито веднъж да се замисли върху причино-следствената връзка, или иначе казано: кое в крайна сметка създава предпоставката толкова много хора да нямат работа.
Стряскащите проценти по този показател са неизменно последствие от купищата държавни помощи, както и от пагубното политическо влияние на профсъюзите, лобиращи за прекалено висока минимална работна заплата - несъобразена с качеството на труд, предлагането и търсенето на работна ръка на пазара на труда в страната. Истинатa е, че при неадекватно висока цена на труда (10 пъти по скъпоплатен от този в България), много хора, които иначе биха имали доход, развивайки се професионално непрекъснато, днес стоят без работа.
Хайде сега да направим едно простичко предположение – какво би станало, ако парите, похарчени за безрезултатните социални програми, бяха оставени чрез по-ниски данъци у бизнеса, който така или иначе винаги се нуждае от още и още хора? Щеше ли ефекта да е същият? Надали.
Да ви призная, не завиждам на финансовия министър на Франция – каквото и да направи, откъдето и да реши да „клъцне”, за да намали разходите, го грози или медиен линч, или блокиращи страната стачки, а може би и двете на наведнъж.
За финал смело можем да кажем, че Стара Европа, въпреки старостта си, не e натрупала мъдрост. Тя е забравила, че материалното благоденствие и социо-културният разцвет, които са царяли някога на континента (по инерция от Индустриалната революция), са плод на: 1) реално производство, 2) дейни и смели личности, 3) условия на съзидателна конкуренция, 4) акумулиран капитал (спестявания), чрез които да се финансират производствените инвестиции.
Това, което днес виждаме, е своебразният контрапункт на гореказаното – негативистично и агресивно настроена обществена маса (в голямата си част емигрантска), държава, взимащата от прозводителите и даваща на определени групи по интереси, огромен държавен апарат и тежки административни препъни камъни пред бизнеса.
Че Франция гори – гори, а омагьосаният кръг е все по адски. От някогашна „люлка на цивилизацията”, днес тази страна стремително се преобразява в олицетворение на криворазбраната „социална справедливост” и „псевдосолидарността”. Общество, в което Разумът е тотално загърбен, а всеки инакомислещ човек е аутсайдер. Време е да се разбере, че френската ера е на прага на своя окончателен залез – както морален, така и финансов. Въпрос само и единствено на време.
И последно: глашатаите на „социалната държава” тикат напред нечестния аргумент, че по-добре да се плаща на определени групи от обществото за да не правят нищо или да маркират дейност, отколкото да се нарушава „кохезията” и „социалния мир”. Това е друг начин да се каже: по-добре да си плащаме иначе току-виж сме станали жертви на „безредиците” и проявите на насилие от страна на враждебни и неуважащи закона агресивни престъпници. Това може да бъде аргумент само на страха и слабостта, и практически значи следното: и психологически, и физически терор. Подобен подход подрханва погрешни нагласи и очаквания у облагодетелстваните от него, а нали знаете какво станало когато на мишлето му подали бисквитка? Поискало си чаша мляко...
25.10.2010 г.
гр. София
понеделник, 22 ноември 2010 г.
сряда, 3 ноември 2010 г.
Нов ли е „Новият курс” на правителството?
Това е въпросът... Преди няколко броя вестник „Капитал” излезе със статия, озаглавена „Левият завой на ГЕРБ”, обяснявайки надълго и нашироко как вдигането на пенсионните осигуровки с 1,8 % е, практически, „удар срещу бизнеса”, „лява политика” и прочие, и прочие.
Въпросът, който обаче си задавам, е следният: коректно ли е заглавието? „Завой” или, напротив – „пълен напред”?
Истината е, че „ляв завой” няма. Щеше да има, ако провежданата до момента политика е била дясна.
За да стане по-ясно, нека да се опитаме да дефинираме простичко и лявото, и дясното.
Най-общо, „лявото”, „социалистическото” или както някои с умиление го наричат „смесена икономика”, означава: намесата на Държавата в икономическите взаимоотношения на гражданите, в техните лични дела и цели, с намерението да се постигане даден резултат при явната претенция, че именно държавата „знае кое е най-добро”. Тя може и решава, вместо вас и мен. Както виждаме предлогът е абсурден, а обяснението, че „е за добро”, сякаш е опровергано категорично от историята.
Колкото повече държавата се меси в икономиката и личния избор на всеки от нас, толкова повече „левее” политиката. Бюджетният дефицит е най-очебийното макроикономическо изражение на тази политическа философия – харчиш повече, отколкото си събрал. Независимо откъде ще вземеш парите – „помагаш на хората”. Нищо, че после неминуемо ще вдигнеш данъчно-осигурителната тежест (на което сме свидетели в момента и тепърва ще се задълбочава), за да покриеш необмислените си разходи за сметка на същите тези хора. При това в интерес само на една малка част облагодетелствените от бюджетните помощи групи...
От друга страна, „дясна” или капиталистическа е онази форма на управление, в която държавата ограничава действията си до ясно разписани, конкретни сфери: съблюдава спазването на „общите правила” за всички граждани, брани живота и частната собственоста на индивида от злонамерени и незаконни посегателства. Тези няколко специфични функции са и единствените разумни доводи за съществуването на държавата. Бюджетът е балансиран (без дефицит), монетарната политика на правителството към хората е честна – няма инфлация, нито се създават пари от нищото. Паричният ресурс се намира в индивидите, които преценяват какво да правят с него. Към ден днешен общество, което да си е извоювало подобна „околна икономико-политическа среда”, не съществува никъде по света.
Ето, че вече имаме критерий затова какво всъщност се случва у нас през последната година и половина. Нямам намерение да ви се натрапвам със заключения – несъмнено хората, които четата и пишат в този сайт са си изградили собствена „матрица” и разполагат с богат опит, за да преценят сами. Единственото, което, струва ми се, ще е полезно да направя, е да изброя някои „знакови” според мен събития, които нееднозначно свидетелстват за „не-десния” характер на политическите решения и техните опасни последствия за свободата и естественото функциониране на обществото ни.
1) атаката срещу чуждите инвеститори и бизнес –
и по-конкретно срещу Електроразпределителните предприятия (ЕРП-та). Те бяха поставени на прицел от правителството и медиите с обвиненението, че завишавали цените на тока, аутсорствали услуги за големи суми и куп други неща. Дори се заговори за национализацията им по „венецуелски модел”, а на среща с чуждите инвестори се премиерът буквално им се накара, обвинявайки ги, че: „не работите, както във вашите си страни”. При по-детайлно вглеждане обаче се набива на очи, че нещата не стоят съвсем така... Крайните цени на ЕРП-та са регулирани в посока надолу чрез ДКЕВР (Държавна Агенция за енергийно и водно регулиране), докато тези на държавните предприятия по веригата преди тях, са завишени. Излиза, че държавата изкуствено държи ниски цените на „изхода”, докато тези по веригата растат, за сметка на чуждите инвеститори. За справка делът, който остава за ЕРП-тата от 2006 е спаднал от 30% на 16. Няма да е странно, ако скоро започнат да работя на загуба и се видят принудени да се изтеглят бизнеса си от страната ни. При това с шум и пукотевица, така че всички да видят виновните алчни „капиталисти”. Без обаче да си дадат сметка, че именно последните правят истинските капиталови инвестиции, осъвременяват електропреносната мрежа, отварят работни места, подобряват качеството на услугите и най-важното – нямат право сами да определят цените си; те са щателно контролирани от държавните органи. Опитът за манипулация на обществото ни, за жалост, като че ли беше успешен.
2) Рекетът срещу българския бизнес
Държавата забави и все още не е изплатила окончателно всички пари на бизнеса за вече свършена от него работа по обществени поръчки (около 500 млн.лв). Нещо повече: тя наложи своебразен рекет на фирмите, които, за да си получат парите навреме, бяха заставени да се съгласят на 7% отдръжка, наричана „дискаунт”, в полза на близката до правителството „Българска Банка за Развитие”. Този акт умножи в геометрична прогресия междуфирмената задлъжнялост и потопи и без това затъналите глави на компаниите още по-дълбоко в мътните води на кризата. Цялата тази история се случва при положение, че значителна част от фирмите са на малък процент печалба, както и че вътрешното търсене е слабо, а производството в страната ни е почти никакво. Аргументът е, че договорите, сключени от предното правителство с бизнеса, са раздути и не бивало да се бърза – това вероятно е така, но договорите са договори, за да се спазват, а фирмите са обвързани помежду си; като не платиш на няколко, ощетяваш всики останали..
3) Специализирани съдилища
Да, колкото и да е трудно за вярване, такива ще има. И тук аргументи от сорта на „ама това съществува и в друго страни” - не вървят. В други страни има расова сегрегация, кастова социална система и неравенство между мъже и жени. Устройва ли ни?
Най-великото постижение на човешката мисъл не е компютърът, нито двигателят с вътрешно горене. Съвсем не; най-великото достижение на човечеството е осъзнатото и нормативно закрепено равенството на гражданите пред закона (а не тяхната еднаквост, както се мъчат да ни втълпят някои пагубни идеологии). Държавата не бива да има право да разделя гражданите, както и престъпленията, извършени срещу тях. Както няма „специални закони” за „специални хора”, така не бива да има и „специализирано правораздаване”. Законът е един за всички, и всеки, който го наруши следва да бъде съден и наказан по един и същи начин в зависимост от същността на деянието и предвидените за него последствия в правните кодекси. За всичко останало има точна дума – произвол.
Едни престъпници били по-опасни от други, изтъкват ни защитниците на идеята – а какво ще постигнем, питам аз, като същите хора (съдии и администратори), управлявали досега системата от „обикновените” съдилища, се заемат и с новите, така наречени, „специални” такива. Ей на това му виката ре-форма, сиреч – смяна на формата, но не и на съдържанието.
4) Данък лукс – в същия ред на мисли. Институциите не бива да имат право да делят гражданите си по никакъв признак – богатство, пол, вероизповедание, цвят на кожата. Сега идеята звучи много популярно – щом имаш толокова и толкова голям дом, караш малко по-скъпа и мощна кола ще плащаш с еди-колко си процента повече (такива се предвидените промени в Закона за местните данъци и такси, а добавените проценти стигат до 30%). Това е несправедливо. Общество, което осъжда успеха и богатството е общество на разрухата и провала. Ако нещо е било постигнато по незаконен път, то тук наистина мястото е на държавата – да пресече криминалния бизнес и измамите, да създаде усещане за ред и ясни правила, да въздаде справедливост. А не, видите ли, post factum, правителството да констатира, че има заможни хора и да се настървява, а премиерът ни да се слисва ли, слисва какви имоти имало тук и там. Наличието на лукс и богатство само по себе си не е нещо лошо. И това, че някой е натрупал благосъстояние по честен път, предлагайки значими за обществото продукти или услуги, не бива да го ощетява данъчно – аршинът, както се казва, следва да е един.
Последни три, но паметни.
Вдигането на пенсионните осигуровки с 1,8% – ход на отчаянието, чиято е цел е да се запълни дефицита на НОИ, респективно на родната система за обществено осигуряване. Да оставим настрана негативите за производствения сектор. Ясно е, че когато изтегляш скъпоценен ресурс от ръцете на онези, които боравят с него, то едва ли целта ти е да облекчиш живота им или да подпомогнеш икономиката, а по-скоро е да запълниш собствентата си „развързана кесия”. Повече от ясно е и, че не бива гражданите и проектите им да стават жертва на необмислена фискална политика и непрозрачни системи за точене на натрупаните от данъците им средства.
Парадоксалното в случая е, че синдикатите, които уж защитавали интересите на трудещите се, лобираха за покачване на размера на осигурителната ставка, подкрепяха я. Вдигането на осигуровките няма да повиши постъпленията в хазната, напротив, ще ги намали. Не само, че зейналата дупка от 2 милиарда в бюджета на НОИ няма да се запълни, но и, напълно естествено, подобен ход ще намали заетостта, предизвиквайки по-голяма берзаботица, а нищо чудно да паднат и ... заплатите (нали никой не си въобразява, че работодатели ще са съгласни да оперират на загуба – най-лесното е да си отдържат тези пари от работниците, намалявайки надниците им). Ето по този начин „кризата удря средната класа, включително и нетолкова заможните българи”. Ето как всъщност профсъюзите могат да се окажат пагубни именно за онези, чиито интереси претендират, че защитават.
Погледнат от друга перспектива, подобен ход ще бъде своебразен пакет от стимули за сивата икономика (която и без това е 37, 7% от БВП според проучване на агенция Т.Carney, поръчано от VisaЕвропа). Фирмите, които досега са осигурявали на пълна заплата наетите работници, вече няма да имат полза да го правят. Ще ги осигуряват на минималната работна заплата, а останалото ще има плащат „под масата” кеш..
„Проблемът до голяма степен се корени и в съгласието на служителите”.
Въпросът, който следва е: а защо те са съгласни на тези, ощетяващи фиска маневри? Много просто: защото сегашната система на социално осигуряване е такава, че де факто няма пряка връзка между вноската, която правиш и пенсията, която някой ден ще получаваш. Трудещите днес изплащат пенсиите на сегашните пенсионери – така наречената „разходопокривна” система. Недай си Боже щом остареят сегашните работещи, да се окажат в положение на фалирала във финансово отношение държава, каквато е, да кажем, Гърция. Тогава ще излезе, че през живота си са плащали в пъти повече от това, което ще получават на старини.
Цялата реформа, която трябва да се случи в пенсионната система, всъщност се състои именно в това – всеки да спестява първо и основно в сметка за себе си, а после да се отделя и малка част, отиваща за точно определена група от населението - нямаща възможност да участва на пазара на труда, откъдето съответно да трупа капитал за пенсии (напр. хората в неравностойно положение).
Ето тази реформа никое правителство през последните 20 години нямаше нито силата, нито убедеността да направи. За справка такава система бе въведена от Хoсе Пинера в Чили, по-късно в Швеция и Холандия – днес това са шампионите по размер и сигурност на пенсиите в света.
За да останем напълно обектнивни, не можем да подминем най-големия успех на правителството – невдигането (засега) на нито един данък: нито ДДС, нито подоходния, нито корпоративния, никой. Това направи, образно казано, от страната ни нещо като данъчен рай на Балканите. Съседите ни вече масово прибягнаха до тази крайна мярка. Да не забравяме обаче каква е крайната цел на запазването на ниски размери данъците - да бъдат привлечени по-големи и свежи инвестиции и бизнес-капитали.
Ползата от тази политика за България несъмнено е голяма, но бе донякъде неутрализирана от постоянното „заплашване” от страна на политиците, че в крайна сметка данъците ще се вдигнат (което неминуемо ще стане). Все пак чуждите инвеститори, имащи планове да насочат парите си у нас, също могат да четат. Те имат нужда и от стабилна и дългосрочна перспектива и следят както публикациите в пресата, така и изказванията на представителите на правителството...
Национализация на Българската Фондова борса
Факт. Tова потресе чуждите инвеститорите, които побързаха да се отдръпнат, пулейки се недумяващо. Министерство на финансите (MФ) ще изкупи на безценица по 1 лв. активи, чиято реална цена, според редица специалисти, е поне три пъти по-висока. По този начин държавата ще ощети дребните акционери, незачитайки стойността на акциите им. Целта е МФ да придобие 51% мажоритарен дял от Борсата, и после да прехвърли дела си при за по-висока цена на стратегически инвеститор, печелейки от сделката. Обяснението: нужда от пари за бюджета. Като че ли цялата реалната икономика и финансовите пазари трябва да понесат бремето на „нуждите на бюджета” и като че ли параметрите му са заковани на определени стойности и едва ли не няма как да паднат, независимо от последствията.
Логиката, обърната наопаки.
Нормалното положение би било държавата да бъде в услуга на гражданите си, улеснявайки ги и създавайки добри условия за социално и икономическо взаимодействие. Това, което обаче се случва е – гражданите се превърнати в поданици на държавата, която, за да запълни бюджета си, е готова, независимо от загубите за обществото, да прави какви ли не мащинции – от повишаване на осигурителна тежест и данъците до отявлена национализация.
И последно: Национализацията на спестовните влогове наботниците в 1-ва и 2-ра категория труд. Това вече, както се казва, е върхът. Идеята е, меко казано, безумна и, да се надяваме, че Конституционният съд няма да я подмине.
От професиналните частни фондове ще бъдат прехвърлени 500 млн.лв. в солидарен фонд в НОИ. Проблемът е, че това са индивуални пенсионни влогове, в които всеки работник в продължение на определен период е внасял някаква сума в частен професионален пенсионен фонд (по т.нар. 2-ри стълб в българската система за пенсионно осигуряване).
Кой и как ще е мениджира тези активи не се знае. Държавата няма опит с управлението на такива сложни инвестиционни инструменти, а най-неприятното е, че тези 500 млн.лв. са предимно в ценни книжа и облигации. Ако се осребрят сумата неминуемо ще се стопи. Капиталовите пазари са в шок – поредната национализация, поредният отлив на доверие и страх у инвеститорите. Изтеглянето на такава голяма сума несъмнено ще засегне както банките, така и на други финансови институции, притежаващи активи в тези фондове.
От политико-правна гледна точка ситуацията е повече от неуместна. От морална също. Тези пари са в индивидуална партида, което означава, че се онаследяват от децата и семействата на работниците. И така излиза, че спестявания, които по характера си са лични, биват конфискувани и раздавани „солидарно” между всички, независимо от отделния принос на работника.
Да не се лъжем – ГЕРБ нямат алтернатива на българския политически хоризонт. Всички критики към партията – а те са и от ляво, и от дясно – не са базирани на принципи или по-добри решения. Рядко в масовото надхулване се прокрадват тук-таме наистина значими предложения, работещите и полезни идеи. Вземете, която и да искате друга партия – резултатът ще е в най-добрия случай същият. Идеите на т.нар. опозиция са често пъти по-пагубни от тези на властимащите. (БСП, ДПС, прото-проектът „Първанов”, Атака, РЗС – картинката не е розова. ДСБ и СДС - за доборо или за лошо са глас в пустиня).
Големият проблем на политиката е, че в нея влизат хора, които нямат ясна концепция за това кое е правилно и кое не; кое е дясно и кое ляво. Те се лутат и преценяват според ситуацията, виждайки само непосредствения ефект за определена група, без да взимат предвид вторичните, дългосрочни последствия за обществото. Тази статия няма за цел да критикува необективно никого. Тя по-скоро цели да изтълкува случващото се в контекста на една по-глобална картина, да обясни понятия, звучащи сложно и облъскващо, но засягащи пряко всеки от нас.
За добрия политик идеологията, тоест личната политическа философия, е като компасът за моряка насред океана. Без да ги притежава, той се лута и огъва пред всеки колективен интерес, организирана обществена група или синдикат. Често пъти във вреда на цялото общество и на самия себе си. Звучи ли ви познато?
П.С: такова беше положението към момента на написването на този скромен очерк. Оттогава насам правителството частично се отказа от национализацията на пенсионните фондове, намирайки компромисен вариант. Това се очакваше. Смисълът на статията бе да се проследи настройката и нагласата у властимащите. Вътрешната логика на поредицата от решения, съмнения, действия.
Въпросът, който обаче си задавам, е следният: коректно ли е заглавието? „Завой” или, напротив – „пълен напред”?
Истината е, че „ляв завой” няма. Щеше да има, ако провежданата до момента политика е била дясна.
За да стане по-ясно, нека да се опитаме да дефинираме простичко и лявото, и дясното.
Най-общо, „лявото”, „социалистическото” или както някои с умиление го наричат „смесена икономика”, означава: намесата на Държавата в икономическите взаимоотношения на гражданите, в техните лични дела и цели, с намерението да се постигане даден резултат при явната претенция, че именно държавата „знае кое е най-добро”. Тя може и решава, вместо вас и мен. Както виждаме предлогът е абсурден, а обяснението, че „е за добро”, сякаш е опровергано категорично от историята.
Колкото повече държавата се меси в икономиката и личния избор на всеки от нас, толкова повече „левее” политиката. Бюджетният дефицит е най-очебийното макроикономическо изражение на тази политическа философия – харчиш повече, отколкото си събрал. Независимо откъде ще вземеш парите – „помагаш на хората”. Нищо, че после неминуемо ще вдигнеш данъчно-осигурителната тежест (на което сме свидетели в момента и тепърва ще се задълбочава), за да покриеш необмислените си разходи за сметка на същите тези хора. При това в интерес само на една малка част облагодетелствените от бюджетните помощи групи...
От друга страна, „дясна” или капиталистическа е онази форма на управление, в която държавата ограничава действията си до ясно разписани, конкретни сфери: съблюдава спазването на „общите правила” за всички граждани, брани живота и частната собственоста на индивида от злонамерени и незаконни посегателства. Тези няколко специфични функции са и единствените разумни доводи за съществуването на държавата. Бюджетът е балансиран (без дефицит), монетарната политика на правителството към хората е честна – няма инфлация, нито се създават пари от нищото. Паричният ресурс се намира в индивидите, които преценяват какво да правят с него. Към ден днешен общество, което да си е извоювало подобна „околна икономико-политическа среда”, не съществува никъде по света.
Ето, че вече имаме критерий затова какво всъщност се случва у нас през последната година и половина. Нямам намерение да ви се натрапвам със заключения – несъмнено хората, които четата и пишат в този сайт са си изградили собствена „матрица” и разполагат с богат опит, за да преценят сами. Единственото, което, струва ми се, ще е полезно да направя, е да изброя някои „знакови” според мен събития, които нееднозначно свидетелстват за „не-десния” характер на политическите решения и техните опасни последствия за свободата и естественото функциониране на обществото ни.
1) атаката срещу чуждите инвеститори и бизнес –
и по-конкретно срещу Електроразпределителните предприятия (ЕРП-та). Те бяха поставени на прицел от правителството и медиите с обвиненението, че завишавали цените на тока, аутсорствали услуги за големи суми и куп други неща. Дори се заговори за национализацията им по „венецуелски модел”, а на среща с чуждите инвестори се премиерът буквално им се накара, обвинявайки ги, че: „не работите, както във вашите си страни”. При по-детайлно вглеждане обаче се набива на очи, че нещата не стоят съвсем така... Крайните цени на ЕРП-та са регулирани в посока надолу чрез ДКЕВР (Държавна Агенция за енергийно и водно регулиране), докато тези на държавните предприятия по веригата преди тях, са завишени. Излиза, че държавата изкуствено държи ниски цените на „изхода”, докато тези по веригата растат, за сметка на чуждите инвеститори. За справка делът, който остава за ЕРП-тата от 2006 е спаднал от 30% на 16. Няма да е странно, ако скоро започнат да работя на загуба и се видят принудени да се изтеглят бизнеса си от страната ни. При това с шум и пукотевица, така че всички да видят виновните алчни „капиталисти”. Без обаче да си дадат сметка, че именно последните правят истинските капиталови инвестиции, осъвременяват електропреносната мрежа, отварят работни места, подобряват качеството на услугите и най-важното – нямат право сами да определят цените си; те са щателно контролирани от държавните органи. Опитът за манипулация на обществото ни, за жалост, като че ли беше успешен.
2) Рекетът срещу българския бизнес
Държавата забави и все още не е изплатила окончателно всички пари на бизнеса за вече свършена от него работа по обществени поръчки (около 500 млн.лв). Нещо повече: тя наложи своебразен рекет на фирмите, които, за да си получат парите навреме, бяха заставени да се съгласят на 7% отдръжка, наричана „дискаунт”, в полза на близката до правителството „Българска Банка за Развитие”. Този акт умножи в геометрична прогресия междуфирмената задлъжнялост и потопи и без това затъналите глави на компаниите още по-дълбоко в мътните води на кризата. Цялата тази история се случва при положение, че значителна част от фирмите са на малък процент печалба, както и че вътрешното търсене е слабо, а производството в страната ни е почти никакво. Аргументът е, че договорите, сключени от предното правителство с бизнеса, са раздути и не бивало да се бърза – това вероятно е така, но договорите са договори, за да се спазват, а фирмите са обвързани помежду си; като не платиш на няколко, ощетяваш всики останали..
3) Специализирани съдилища
Да, колкото и да е трудно за вярване, такива ще има. И тук аргументи от сорта на „ама това съществува и в друго страни” - не вървят. В други страни има расова сегрегация, кастова социална система и неравенство между мъже и жени. Устройва ли ни?
Най-великото постижение на човешката мисъл не е компютърът, нито двигателят с вътрешно горене. Съвсем не; най-великото достижение на човечеството е осъзнатото и нормативно закрепено равенството на гражданите пред закона (а не тяхната еднаквост, както се мъчат да ни втълпят някои пагубни идеологии). Държавата не бива да има право да разделя гражданите, както и престъпленията, извършени срещу тях. Както няма „специални закони” за „специални хора”, така не бива да има и „специализирано правораздаване”. Законът е един за всички, и всеки, който го наруши следва да бъде съден и наказан по един и същи начин в зависимост от същността на деянието и предвидените за него последствия в правните кодекси. За всичко останало има точна дума – произвол.
Едни престъпници били по-опасни от други, изтъкват ни защитниците на идеята – а какво ще постигнем, питам аз, като същите хора (съдии и администратори), управлявали досега системата от „обикновените” съдилища, се заемат и с новите, така наречени, „специални” такива. Ей на това му виката ре-форма, сиреч – смяна на формата, но не и на съдържанието.
4) Данък лукс – в същия ред на мисли. Институциите не бива да имат право да делят гражданите си по никакъв признак – богатство, пол, вероизповедание, цвят на кожата. Сега идеята звучи много популярно – щом имаш толокова и толкова голям дом, караш малко по-скъпа и мощна кола ще плащаш с еди-колко си процента повече (такива се предвидените промени в Закона за местните данъци и такси, а добавените проценти стигат до 30%). Това е несправедливо. Общество, което осъжда успеха и богатството е общество на разрухата и провала. Ако нещо е било постигнато по незаконен път, то тук наистина мястото е на държавата – да пресече криминалния бизнес и измамите, да създаде усещане за ред и ясни правила, да въздаде справедливост. А не, видите ли, post factum, правителството да констатира, че има заможни хора и да се настървява, а премиерът ни да се слисва ли, слисва какви имоти имало тук и там. Наличието на лукс и богатство само по себе си не е нещо лошо. И това, че някой е натрупал благосъстояние по честен път, предлагайки значими за обществото продукти или услуги, не бива да го ощетява данъчно – аршинът, както се казва, следва да е един.
Последни три, но паметни.
Вдигането на пенсионните осигуровки с 1,8% – ход на отчаянието, чиято е цел е да се запълни дефицита на НОИ, респективно на родната система за обществено осигуряване. Да оставим настрана негативите за производствения сектор. Ясно е, че когато изтегляш скъпоценен ресурс от ръцете на онези, които боравят с него, то едва ли целта ти е да облекчиш живота им или да подпомогнеш икономиката, а по-скоро е да запълниш собствентата си „развързана кесия”. Повече от ясно е и, че не бива гражданите и проектите им да стават жертва на необмислена фискална политика и непрозрачни системи за точене на натрупаните от данъците им средства.
Парадоксалното в случая е, че синдикатите, които уж защитавали интересите на трудещите се, лобираха за покачване на размера на осигурителната ставка, подкрепяха я. Вдигането на осигуровките няма да повиши постъпленията в хазната, напротив, ще ги намали. Не само, че зейналата дупка от 2 милиарда в бюджета на НОИ няма да се запълни, но и, напълно естествено, подобен ход ще намали заетостта, предизвиквайки по-голяма берзаботица, а нищо чудно да паднат и ... заплатите (нали никой не си въобразява, че работодатели ще са съгласни да оперират на загуба – най-лесното е да си отдържат тези пари от работниците, намалявайки надниците им). Ето по този начин „кризата удря средната класа, включително и нетолкова заможните българи”. Ето как всъщност профсъюзите могат да се окажат пагубни именно за онези, чиито интереси претендират, че защитават.
Погледнат от друга перспектива, подобен ход ще бъде своебразен пакет от стимули за сивата икономика (която и без това е 37, 7% от БВП според проучване на агенция Т.Carney, поръчано от VisaЕвропа). Фирмите, които досега са осигурявали на пълна заплата наетите работници, вече няма да имат полза да го правят. Ще ги осигуряват на минималната работна заплата, а останалото ще има плащат „под масата” кеш..
„Проблемът до голяма степен се корени и в съгласието на служителите”.
Въпросът, който следва е: а защо те са съгласни на тези, ощетяващи фиска маневри? Много просто: защото сегашната система на социално осигуряване е такава, че де факто няма пряка връзка между вноската, която правиш и пенсията, която някой ден ще получаваш. Трудещите днес изплащат пенсиите на сегашните пенсионери – така наречената „разходопокривна” система. Недай си Боже щом остареят сегашните работещи, да се окажат в положение на фалирала във финансово отношение държава, каквато е, да кажем, Гърция. Тогава ще излезе, че през живота си са плащали в пъти повече от това, което ще получават на старини.
Цялата реформа, която трябва да се случи в пенсионната система, всъщност се състои именно в това – всеки да спестява първо и основно в сметка за себе си, а после да се отделя и малка част, отиваща за точно определена група от населението - нямаща възможност да участва на пазара на труда, откъдето съответно да трупа капитал за пенсии (напр. хората в неравностойно положение).
Ето тази реформа никое правителство през последните 20 години нямаше нито силата, нито убедеността да направи. За справка такава система бе въведена от Хoсе Пинера в Чили, по-късно в Швеция и Холандия – днес това са шампионите по размер и сигурност на пенсиите в света.
За да останем напълно обектнивни, не можем да подминем най-големия успех на правителството – невдигането (засега) на нито един данък: нито ДДС, нито подоходния, нито корпоративния, никой. Това направи, образно казано, от страната ни нещо като данъчен рай на Балканите. Съседите ни вече масово прибягнаха до тази крайна мярка. Да не забравяме обаче каква е крайната цел на запазването на ниски размери данъците - да бъдат привлечени по-големи и свежи инвестиции и бизнес-капитали.
Ползата от тази политика за България несъмнено е голяма, но бе донякъде неутрализирана от постоянното „заплашване” от страна на политиците, че в крайна сметка данъците ще се вдигнат (което неминуемо ще стане). Все пак чуждите инвеститори, имащи планове да насочат парите си у нас, също могат да четат. Те имат нужда и от стабилна и дългосрочна перспектива и следят както публикациите в пресата, така и изказванията на представителите на правителството...
Национализация на Българската Фондова борса
Факт. Tова потресе чуждите инвеститорите, които побързаха да се отдръпнат, пулейки се недумяващо. Министерство на финансите (MФ) ще изкупи на безценица по 1 лв. активи, чиято реална цена, според редица специалисти, е поне три пъти по-висока. По този начин държавата ще ощети дребните акционери, незачитайки стойността на акциите им. Целта е МФ да придобие 51% мажоритарен дял от Борсата, и после да прехвърли дела си при за по-висока цена на стратегически инвеститор, печелейки от сделката. Обяснението: нужда от пари за бюджета. Като че ли цялата реалната икономика и финансовите пазари трябва да понесат бремето на „нуждите на бюджета” и като че ли параметрите му са заковани на определени стойности и едва ли не няма как да паднат, независимо от последствията.
Логиката, обърната наопаки.
Нормалното положение би било държавата да бъде в услуга на гражданите си, улеснявайки ги и създавайки добри условия за социално и икономическо взаимодействие. Това, което обаче се случва е – гражданите се превърнати в поданици на държавата, която, за да запълни бюджета си, е готова, независимо от загубите за обществото, да прави какви ли не мащинции – от повишаване на осигурителна тежест и данъците до отявлена национализация.
И последно: Национализацията на спестовните влогове наботниците в 1-ва и 2-ра категория труд. Това вече, както се казва, е върхът. Идеята е, меко казано, безумна и, да се надяваме, че Конституционният съд няма да я подмине.
От професиналните частни фондове ще бъдат прехвърлени 500 млн.лв. в солидарен фонд в НОИ. Проблемът е, че това са индивуални пенсионни влогове, в които всеки работник в продължение на определен период е внасял някаква сума в частен професионален пенсионен фонд (по т.нар. 2-ри стълб в българската система за пенсионно осигуряване).
Кой и как ще е мениджира тези активи не се знае. Държавата няма опит с управлението на такива сложни инвестиционни инструменти, а най-неприятното е, че тези 500 млн.лв. са предимно в ценни книжа и облигации. Ако се осребрят сумата неминуемо ще се стопи. Капиталовите пазари са в шок – поредната национализация, поредният отлив на доверие и страх у инвеститорите. Изтеглянето на такава голяма сума несъмнено ще засегне както банките, така и на други финансови институции, притежаващи активи в тези фондове.
От политико-правна гледна точка ситуацията е повече от неуместна. От морална също. Тези пари са в индивидуална партида, което означава, че се онаследяват от децата и семействата на работниците. И така излиза, че спестявания, които по характера си са лични, биват конфискувани и раздавани „солидарно” между всички, независимо от отделния принос на работника.
Да не се лъжем – ГЕРБ нямат алтернатива на българския политически хоризонт. Всички критики към партията – а те са и от ляво, и от дясно – не са базирани на принципи или по-добри решения. Рядко в масовото надхулване се прокрадват тук-таме наистина значими предложения, работещите и полезни идеи. Вземете, която и да искате друга партия – резултатът ще е в най-добрия случай същият. Идеите на т.нар. опозиция са често пъти по-пагубни от тези на властимащите. (БСП, ДПС, прото-проектът „Първанов”, Атака, РЗС – картинката не е розова. ДСБ и СДС - за доборо или за лошо са глас в пустиня).
Големият проблем на политиката е, че в нея влизат хора, които нямат ясна концепция за това кое е правилно и кое не; кое е дясно и кое ляво. Те се лутат и преценяват според ситуацията, виждайки само непосредствения ефект за определена група, без да взимат предвид вторичните, дългосрочни последствия за обществото. Тази статия няма за цел да критикува необективно никого. Тя по-скоро цели да изтълкува случващото се в контекста на една по-глобална картина, да обясни понятия, звучащи сложно и облъскващо, но засягащи пряко всеки от нас.
За добрия политик идеологията, тоест личната политическа философия, е като компасът за моряка насред океана. Без да ги притежава, той се лута и огъва пред всеки колективен интерес, организирана обществена група или синдикат. Често пъти във вреда на цялото общество и на самия себе си. Звучи ли ви познато?
П.С: такова беше положението към момента на написването на този скромен очерк. Оттогава насам правителството частично се отказа от национализацията на пенсионните фондове, намирайки компромисен вариант. Това се очакваше. Смисълът на статията бе да се проследи настройката и нагласата у властимащите. Вътрешната логика на поредицата от решения, съмнения, действия.
сряда, 11 август 2010 г.
Концесиониране на публични услуги: Случаят с ЕРП-тата
Либерализацията на енергийния пазар в България представлява основен залог за развитието и моденизирането на родната енергетика. Към момента лицензи за преносна дейност на прозведено електричество са раздадени на три електроразпределителни предприятия - ЧЕЗ (Чехия, обслужва Севрозападна България), E.ON (Германия - севереизточната част на страната) и EBН (австрийци, южна България), които придобиват статут на снабдители, последни във веригата "производител - преносител - снабдител". Реално погледнато този процес на "отваряне" на пазара, раздържавяване и концесиониране на публични услуги, макар и вече започнал, е все още в началния си стадий. Още повече, че ако на документи пазарът на електроенергия се води "свободен", то в действителност нещата стоят доста по-различно. В момента тези три чуждестранни предприятия са в позицията на монополисти в търговията с електроенергия по отношение на така наречената "последна фаза", или доставка. Държавата в лицето на предходното правителство на тройната коалиция и сегашното правителство на ГЕРБ все още няма нито ресурс, нито политическа воля да направи нужната реформа на сектора, позволявайки на различни икономически агенти да се конкурират за предоставянето на тази услуга на пазара на електроенергия. Впрочем пълната либерализацията на сектора е обект на европейските директиви за либерализацията и децентрализацията на енергийния пазар в рамките на ЕС. Неспазването на тази директива предизвика стартирането на наказателна процедура срещу страната ни, последствията от която ще имат както имиджово, така и чисто финансово измерение.
И така, това кратко изследване си поставя за цел да анализира резултатите от процеса на концесиониране на услугите, които по характера си имат висока степен на публична значимост; да се направи очерк и да се даде оценка за последствията от делегирането на тези услуги на "частни икономически субекти", както и в последна сметка да щрихира основните проблеми и залози, пред които е изправен секторът, и в частност - ЕРП-та в качеството им на инвеститор.
Емпиричният опит, почерпен през вековете на проби и грешки и почиващ върху разумната икономическа логика, недвусмислено е доказал следното: частният сектор, тоест свободният икономически актьор, е несравнимо по-успешен в своите финансови начинания от, да речем, държавата като такъв. Това е така поради ред фактори, от които обаче като че ли основен е произходът на средствата, посредством които се осъществяват финансовите операции. Ако частникът борави със собствени финансови средства и капитал, то от друга страна администрацията, чиновниците и въобще публичният сектор го правят с парите, събрани от данъчните приходи от гражданите.
Логично е личният ангажимент и предприемаческата отговорност на частника да бъдат в пъти по-високи на тези на управляващия чужди средства държавен чиновник. Чисто и просто, ако не успее в начинанието си, частникът губи всичко - ето защо той има многократно по-силна лична мотивация да произвежда и продава стоката или услугата си при много по-ниски производствени разходи, с по-високо качество и количество, съобразно с реалните пазарни нужди. От висотата на качеството, което предлага, зависят неговата конкурентоспособност и печалба, сиреч пазарния дял на фирмата му и оцеляването й.
Правим тази кратка забележка само по една причина: да осветлим положението, в което се намират електропреносните предприятия у нас. Практически те са инвеститори, целящи, разбира се, да печелят. От това неминуемо би спечелила както цялата реална българска икономика, така и конкретният сектор: по-високите печалби означават по-значителни инвестиции, закупуване и подобряване на използваните технологии, по-малко загуби по електропреносната мрежа, по-висока ефективност, по-висока производителност на труда, а като резултат - повишаване на стандарта на живот на българските граждани.
Дълбоката логика на демокрацията е всъщност да поощрява и улеснява целия този процес. Всеки опит за държавна намеса в икономиката и пазарните принципи има за резултат изкривяване на пазара и представлява неизлечим удар по, така да се каже, икономическите стимули на субектите, претворени впоследствие в техните действия.
Казаното по-горе има пряко отношение към темата на изследването - концесионирането на публични услуги в случая с електроразпределителните предприятия (ЕРП-та).
От идването на ЕРП-тата у нас, спокойно може да с твърди, че услугата електроснабдяване се е подобрила чуствително. И дума на може да става за сравение със състоянието на сектора отпреди това - тежка бюрократизация, мъчителни и разходоемки режими на тока (въпреки функционирането на 4-те реактора на АЕЦ "Козлодуй"), загуба на огромно количество енергия по електропреносното трасе - плод на тоталната липса на инвестиции в енергийната инфраструктура, както и (не на последно място) неконтролируеми публични харчове, свързани с опасността от развитие на корупционен натиск и избуяване на неразгадаеми корупционни схеми.
Макар и значително подобрен в сравнение с преди обаче, енергийният пазар у нас е в своя "ранен палеолит". Защо?
Както вече стана дума, тъй като пазарът далеч не е либерализиран, се налага държавата посредством своя енергиен регулатор - Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) - да се намесва в процеса на ценообразуване, предотвратявайки евентуалното неправомерно вдигане на цените от участниците по веригата, образуващи своеобразни монополи.
Презумпцията наистина не звучи зле, ако обаче реалната функция на регулатора не бе да вреди и подкопава естественото развитие на енергийният сектор, подпомагайки едни икономически актьори за сметка на други.
Нека разгледаме в детайли какво точно се има предвид.
През последния месец на прицел на правителството и на цялото обществено мнение бяха изложени трите ЕРП-та. Те бяха наречени от премиера "мошеници" и "измамници", и понесоха обвинения в данъчни и финансови злоупотреби, касаещи изнасянето на фирмени услуги към други фирми - така наречено "аутсортсване", и какво ли още не. В публичното пространство беше лансирано още, че електроразпределителната мрежа ще бъде национализирана, както и че "ако тези не стават (ЕРП-тата), ще ги сменим" (Бойко Борисов). Вероятно това има страхотен ПР-ефект, но е меко казано контрапродуктивно. Целта е ясна: да се легитимира пред обществото онова, което ще се извърши, а именно: държавния рекет, който правителството ще наложи на инвеститорите, посредством ДКЕВР.
Практически държавата фиксира цената на тока под нейната пазарна стойност, което означава, че всеки търговец, целящ да спечели и от този бизнес, не само, че няма да го направи, а напротив - ще бъде принуден да работи на загуба, примирявайки се с факта, че стойността на разходите по закупуване на продукта (в случая електроенергия) ще му струва по-скъпо от стойността на приходите, които би спечелил при препродажбата. С други думи: ако не е достатъчно мощен икономически - просто ще фалира. За да стане още по-ясно ще задълбаем още малко.
Оказва се, че ДКЕВР, която на 1 юли 2010 г., трябваше да определи цените на електроенергията до 30 юни 2011 г., на практика позволява повишението на цените по цялата верига (включително на производителите на електричество - АЕЦ-и, ТЕЦ-ове,- държавните Национална електрическа компания (НЕК) и Електроенергиен системен оператор (ЕСО)), с изключение на опашката - ЕРП-тата. Излиза, че на всички държавни предприятия, които предхождат частните по веригата, увеличения на признатите разходи са позволени, като за да не се отрази това на крайния потребител и бита, фактичеки се орязва грубо цената само накрая - при ЕРП-тата. Това естествено крие в себе си сериозната опасност за частните предприятия, които единствени от цялата система в условията на еднаква регулаторна рамка, са успели да реализират печалба. Тя при това положение е изхабена и съответно ЕРП-тата се оказват на загуба. Тяхната печалба ще бъде изразходвана, за да се покрият разходите на неефективните държавни предприятия, които открай време са непрозрачни и работят на загуба. НЕК например, чиято функция е да изкупува ток от прозводителите, да го "миксира" и после да продава на ЕРП-тата, правеше възможно по време на тройната коалиция цената на тока да се държи изкуствено ниска, осигурявайки на управляващите пълен медийно-обществен комфорт, като компенсираше загубите на вътрешния регулиран пазар, продавайки на печалба от нерегулирания международен. Когато обаче цените на тока се сринаха вследствие на финансовата криза, подобни операции станаха невъзможни. Предприятието натрупа дългове и заради налетите стотици милиони евро в "черните дупки" - АЕЦ "Белене" и хидровъзел "Цанков камък". Загубите са големи, а все отнякъде трябва да се покрият. И така, стигна се до ситуация, че на НЕК бяха признати разходи с увеличение 7% над предвиденото, а на ЕСО с цели 40%. Иначе казано, макар да се търси оптимизация на разходите, както е в случая с ЕРП-тата, за другите по верига се получава точно обратното.
Оскъпяването на суровините, по-високата тарифа за пренос, ценовата добавка за възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), всичко това се пресмята за едните (държавните), като обаче не се приспада и за другите (частните), с довода, че "те са реализирали печалби", тоест наказани са, че са успешни, като им се препоръчва да не протестират, а да си мълчат, защото може да стане страшно. В цифри: до ЕРП-тата се натрупва увеличение в рамките на 5%, което обаче им е забранено те да отразят в своите финални цени.
Но да разгледаме едно по едно обвиненията.
•Аутсортсването на услуги - за жалост слабото ниво на икономическа и финансова подготовка в нашето общество позволи с този сложен термин да бъде грубо злупотребено, като едва ли не той беше представен на обществеността като: "начина за грабеж". А всъщност за какво иде реч: това е начин да се спестят пари, които иначе биха представлявали голям и ненужен преразход на средства. Вместо за всеки клон или подразделение да се назначават личен състав и щат за услуги като счетоводство, поддръжка на офиси и др., те се купуват за много по-малко пари от трета фирма, която се е специализирала само за този вид услуга, предоставяйки я на много по-приемлива цена.
•Самата практика на аутсортсване е одобрена през 2004 г. от ДКЕВР и досега регулаторът не е демонстрирал никакви претенции. На практика излиза, че целият скандал, на който ставаме свидетели, е изфабрикуван, тъй като публично се осъжда нещо, което нормативно е било разрешено. Но най-лютивият прах в очите се хвърля с твърдението, че това оскъпявало цената на тока. Твърдението е невярно, като се има предвид, че от дружествата изрично твърдят, че подобен разход така или иначе никога не е бил отчитан при ценообразуването на тока от страна регулатора.
•Обвинениета в това, че ЕРП-тата не са изпълнили инвестиционните си програми също не издържа на сериозен анализ. Как тогава щяха да генерират печалби, от които да се съберат парите за квази-субсидиите на държавните НЕК, ЕСО, Марица Изток 2?.
Освен че е несправедлива, цялата тази история изглежда и доста дискриминационна. В действителност подобен подход е дори подсъден. След като регулаторът не призна заложените технологични разходи на електроразпределните предприятията и ги смали от 18% на 15%, възникна реалната опасност последните да обжалват своите интереси по законов път. При положение, че определянето на тези разходи вече се е случило преди две години, а финансова рамка за всички участници е 5 г., да се изменят условията по средата на срока на сключения догвор е неразумно и крие своите негативни последствия за нарушаващите договора.
Когато някой е заставен да купува нещо на една цена и да го продава на по-ниска, то той е или целенасочено воден към фалит, или пък целта е просто да му се попречи, да бъде отказан. За сведение: италианската "Енел", която имаше дялово участие в "Марица Изток 3" вече търси купувач, на който да продаде бизнеса си.
Административните, лицензионите, регулационните режими - въобще всички видове пречки пред бизнеса, за страна, в която единственият начин да се натрупа свеж капитал за реализацията на проекти, е чуждата инвестиция, са нещо фатално.
Освен че бяха изпратени маскирани агенти на ДАНС в офисите на ЕBН, освен че бяха назначени регулативен одит, данъчна инспекция и прочие, и прочие, накрая се оказа, че обвинените дружества дори не са получили копие от одита със съответните констатации, а някои от тях вече обякаляха медиите. У някои анализатори остават основателни съмения за преднамерена атака срещу ЕРП-тата. Цялата сага стана повод не един и двама европейски министри да се изкажат за тази откровено протекционистка - ако не и лява! - политика на вмешателство. Някои дори я сравниха с подхода на Путин към чуждите инвеститори. Въпрос на интерпретация.
За финал може би е уместно да направим следното разсъждение: прерогативите на държавата следва да бъдат ясно разписани и да не превишават санитария минимум от правоохраняване, правораздаване, отбрана. Намесата на държавата в икономиката, твърде тежката и необоснована регулация, несправедливото и дискриминационно отношение към инвеститорите могат да имат изключитлено негативен ефект както върху икономиката, така и върху образа на съответната страна пред световната общност. Такъв един негативен образ се отразява пряко върху обема на външната търговия, обема на външните преки инвестиции, като по този начин се намаляват възможностите на гражданите на съответната страна да постигнат един по-висок стандарт на живот, подобрявайки условията си за правене на бизнес.
И така, това кратко изследване си поставя за цел да анализира резултатите от процеса на концесиониране на услугите, които по характера си имат висока степен на публична значимост; да се направи очерк и да се даде оценка за последствията от делегирането на тези услуги на "частни икономически субекти", както и в последна сметка да щрихира основните проблеми и залози, пред които е изправен секторът, и в частност - ЕРП-та в качеството им на инвеститор.
Емпиричният опит, почерпен през вековете на проби и грешки и почиващ върху разумната икономическа логика, недвусмислено е доказал следното: частният сектор, тоест свободният икономически актьор, е несравнимо по-успешен в своите финансови начинания от, да речем, държавата като такъв. Това е така поради ред фактори, от които обаче като че ли основен е произходът на средствата, посредством които се осъществяват финансовите операции. Ако частникът борави със собствени финансови средства и капитал, то от друга страна администрацията, чиновниците и въобще публичният сектор го правят с парите, събрани от данъчните приходи от гражданите.
Логично е личният ангажимент и предприемаческата отговорност на частника да бъдат в пъти по-високи на тези на управляващия чужди средства държавен чиновник. Чисто и просто, ако не успее в начинанието си, частникът губи всичко - ето защо той има многократно по-силна лична мотивация да произвежда и продава стоката или услугата си при много по-ниски производствени разходи, с по-високо качество и количество, съобразно с реалните пазарни нужди. От висотата на качеството, което предлага, зависят неговата конкурентоспособност и печалба, сиреч пазарния дял на фирмата му и оцеляването й.
Правим тази кратка забележка само по една причина: да осветлим положението, в което се намират електропреносните предприятия у нас. Практически те са инвеститори, целящи, разбира се, да печелят. От това неминуемо би спечелила както цялата реална българска икономика, така и конкретният сектор: по-високите печалби означават по-значителни инвестиции, закупуване и подобряване на използваните технологии, по-малко загуби по електропреносната мрежа, по-висока ефективност, по-висока производителност на труда, а като резултат - повишаване на стандарта на живот на българските граждани.
Дълбоката логика на демокрацията е всъщност да поощрява и улеснява целия този процес. Всеки опит за държавна намеса в икономиката и пазарните принципи има за резултат изкривяване на пазара и представлява неизлечим удар по, така да се каже, икономическите стимули на субектите, претворени впоследствие в техните действия.
Казаното по-горе има пряко отношение към темата на изследването - концесионирането на публични услуги в случая с електроразпределителните предприятия (ЕРП-та).
От идването на ЕРП-тата у нас, спокойно може да с твърди, че услугата електроснабдяване се е подобрила чуствително. И дума на може да става за сравение със състоянието на сектора отпреди това - тежка бюрократизация, мъчителни и разходоемки режими на тока (въпреки функционирането на 4-те реактора на АЕЦ "Козлодуй"), загуба на огромно количество енергия по електропреносното трасе - плод на тоталната липса на инвестиции в енергийната инфраструктура, както и (не на последно място) неконтролируеми публични харчове, свързани с опасността от развитие на корупционен натиск и избуяване на неразгадаеми корупционни схеми.
Макар и значително подобрен в сравнение с преди обаче, енергийният пазар у нас е в своя "ранен палеолит". Защо?
Както вече стана дума, тъй като пазарът далеч не е либерализиран, се налага държавата посредством своя енергиен регулатор - Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) - да се намесва в процеса на ценообразуване, предотвратявайки евентуалното неправомерно вдигане на цените от участниците по веригата, образуващи своеобразни монополи.
Презумпцията наистина не звучи зле, ако обаче реалната функция на регулатора не бе да вреди и подкопава естественото развитие на енергийният сектор, подпомагайки едни икономически актьори за сметка на други.
Нека разгледаме в детайли какво точно се има предвид.
През последния месец на прицел на правителството и на цялото обществено мнение бяха изложени трите ЕРП-та. Те бяха наречени от премиера "мошеници" и "измамници", и понесоха обвинения в данъчни и финансови злоупотреби, касаещи изнасянето на фирмени услуги към други фирми - така наречено "аутсортсване", и какво ли още не. В публичното пространство беше лансирано още, че електроразпределителната мрежа ще бъде национализирана, както и че "ако тези не стават (ЕРП-тата), ще ги сменим" (Бойко Борисов). Вероятно това има страхотен ПР-ефект, но е меко казано контрапродуктивно. Целта е ясна: да се легитимира пред обществото онова, което ще се извърши, а именно: държавния рекет, който правителството ще наложи на инвеститорите, посредством ДКЕВР.
Практически държавата фиксира цената на тока под нейната пазарна стойност, което означава, че всеки търговец, целящ да спечели и от този бизнес, не само, че няма да го направи, а напротив - ще бъде принуден да работи на загуба, примирявайки се с факта, че стойността на разходите по закупуване на продукта (в случая електроенергия) ще му струва по-скъпо от стойността на приходите, които би спечелил при препродажбата. С други думи: ако не е достатъчно мощен икономически - просто ще фалира. За да стане още по-ясно ще задълбаем още малко.
Оказва се, че ДКЕВР, която на 1 юли 2010 г., трябваше да определи цените на електроенергията до 30 юни 2011 г., на практика позволява повишението на цените по цялата верига (включително на производителите на електричество - АЕЦ-и, ТЕЦ-ове,- държавните Национална електрическа компания (НЕК) и Електроенергиен системен оператор (ЕСО)), с изключение на опашката - ЕРП-тата. Излиза, че на всички държавни предприятия, които предхождат частните по веригата, увеличения на признатите разходи са позволени, като за да не се отрази това на крайния потребител и бита, фактичеки се орязва грубо цената само накрая - при ЕРП-тата. Това естествено крие в себе си сериозната опасност за частните предприятия, които единствени от цялата система в условията на еднаква регулаторна рамка, са успели да реализират печалба. Тя при това положение е изхабена и съответно ЕРП-тата се оказват на загуба. Тяхната печалба ще бъде изразходвана, за да се покрият разходите на неефективните държавни предприятия, които открай време са непрозрачни и работят на загуба. НЕК например, чиято функция е да изкупува ток от прозводителите, да го "миксира" и после да продава на ЕРП-тата, правеше възможно по време на тройната коалиция цената на тока да се държи изкуствено ниска, осигурявайки на управляващите пълен медийно-обществен комфорт, като компенсираше загубите на вътрешния регулиран пазар, продавайки на печалба от нерегулирания международен. Когато обаче цените на тока се сринаха вследствие на финансовата криза, подобни операции станаха невъзможни. Предприятието натрупа дългове и заради налетите стотици милиони евро в "черните дупки" - АЕЦ "Белене" и хидровъзел "Цанков камък". Загубите са големи, а все отнякъде трябва да се покрият. И така, стигна се до ситуация, че на НЕК бяха признати разходи с увеличение 7% над предвиденото, а на ЕСО с цели 40%. Иначе казано, макар да се търси оптимизация на разходите, както е в случая с ЕРП-тата, за другите по верига се получава точно обратното.
Оскъпяването на суровините, по-високата тарифа за пренос, ценовата добавка за възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), всичко това се пресмята за едните (държавните), като обаче не се приспада и за другите (частните), с довода, че "те са реализирали печалби", тоест наказани са, че са успешни, като им се препоръчва да не протестират, а да си мълчат, защото може да стане страшно. В цифри: до ЕРП-тата се натрупва увеличение в рамките на 5%, което обаче им е забранено те да отразят в своите финални цени.
Но да разгледаме едно по едно обвиненията.
•Аутсортсването на услуги - за жалост слабото ниво на икономическа и финансова подготовка в нашето общество позволи с този сложен термин да бъде грубо злупотребено, като едва ли не той беше представен на обществеността като: "начина за грабеж". А всъщност за какво иде реч: това е начин да се спестят пари, които иначе биха представлявали голям и ненужен преразход на средства. Вместо за всеки клон или подразделение да се назначават личен състав и щат за услуги като счетоводство, поддръжка на офиси и др., те се купуват за много по-малко пари от трета фирма, която се е специализирала само за този вид услуга, предоставяйки я на много по-приемлива цена.
•Самата практика на аутсортсване е одобрена през 2004 г. от ДКЕВР и досега регулаторът не е демонстрирал никакви претенции. На практика излиза, че целият скандал, на който ставаме свидетели, е изфабрикуван, тъй като публично се осъжда нещо, което нормативно е било разрешено. Но най-лютивият прах в очите се хвърля с твърдението, че това оскъпявало цената на тока. Твърдението е невярно, като се има предвид, че от дружествата изрично твърдят, че подобен разход така или иначе никога не е бил отчитан при ценообразуването на тока от страна регулатора.
•Обвинениета в това, че ЕРП-тата не са изпълнили инвестиционните си програми също не издържа на сериозен анализ. Как тогава щяха да генерират печалби, от които да се съберат парите за квази-субсидиите на държавните НЕК, ЕСО, Марица Изток 2?.
Освен че е несправедлива, цялата тази история изглежда и доста дискриминационна. В действителност подобен подход е дори подсъден. След като регулаторът не призна заложените технологични разходи на електроразпределните предприятията и ги смали от 18% на 15%, възникна реалната опасност последните да обжалват своите интереси по законов път. При положение, че определянето на тези разходи вече се е случило преди две години, а финансова рамка за всички участници е 5 г., да се изменят условията по средата на срока на сключения догвор е неразумно и крие своите негативни последствия за нарушаващите договора.
Когато някой е заставен да купува нещо на една цена и да го продава на по-ниска, то той е или целенасочено воден към фалит, или пък целта е просто да му се попречи, да бъде отказан. За сведение: италианската "Енел", която имаше дялово участие в "Марица Изток 3" вече търси купувач, на който да продаде бизнеса си.
Административните, лицензионите, регулационните режими - въобще всички видове пречки пред бизнеса, за страна, в която единственият начин да се натрупа свеж капитал за реализацията на проекти, е чуждата инвестиция, са нещо фатално.
Освен че бяха изпратени маскирани агенти на ДАНС в офисите на ЕBН, освен че бяха назначени регулативен одит, данъчна инспекция и прочие, и прочие, накрая се оказа, че обвинените дружества дори не са получили копие от одита със съответните констатации, а някои от тях вече обякаляха медиите. У някои анализатори остават основателни съмения за преднамерена атака срещу ЕРП-тата. Цялата сага стана повод не един и двама европейски министри да се изкажат за тази откровено протекционистка - ако не и лява! - политика на вмешателство. Някои дори я сравниха с подхода на Путин към чуждите инвеститори. Въпрос на интерпретация.
За финал може би е уместно да направим следното разсъждение: прерогативите на държавата следва да бъдат ясно разписани и да не превишават санитария минимум от правоохраняване, правораздаване, отбрана. Намесата на държавата в икономиката, твърде тежката и необоснована регулация, несправедливото и дискриминационно отношение към инвеститорите могат да имат изключитлено негативен ефект както върху икономиката, така и върху образа на съответната страна пред световната общност. Такъв един негативен образ се отразява пряко върху обема на външната търговия, обема на външните преки инвестиции, като по този начин се намаляват възможностите на гражданите на съответната страна да постигнат един по-висок стандарт на живот, подобрявайки условията си за правене на бизнес.
вторник, 15 юни 2010 г.
Сънят
Мартис стоеше и разглеждаше морето: малките припкави вълни се нижеха на постъпателни тласъци в посока към брега. Той се извърна към седналите на пясъка и им помаха с безгрижната веселост на човек, чието най-голямо удивление представляваха залеза и ослепителното сияние на слънцето.
Погледна нагоре: за миг усети как сърцето му се свива от мрачно предчуствие. Зловещо тъмни и гъсто-къдрави облаци се пулеха свирепо над изсъхналата земя. Обикновено светлобелите, ситни песечинки сега изглеждаха мраморно сиви.
Ама че странна работа, мислеше си Мартис, докато изучаваше скорострелното движение на пенестата въздушна маса над главата си. Обикновено, когато времето е такова, вълните се къде-къде по-големи. Наистина чудно, много чудно. Той се обърна и се насочи към постланата небрежно на земята плажна кърпа. Седна и се загледа в покритата с какаово масло и пясъчни кристали ръка на Виктор, който надигаше запотено шише с ледена бира.
- Ей, Мартис, колко пъти съм ти казвал да не си оставяш парите при картата – провикна се се брат му. – А? Колко?
Като чу това, Мартис малко се поучуди – какви пари, каква карта, - но същевременно, знаейки че това е сън, го прие без да роптае.
Малко по малко вятъртът се засили: кърпите се разлетяха наляво-надясно, облаците от прах смесен с пясък се издигнаха спираловидно нагоре.
Незнайно защо изведнъж всичките пет момчета се бяха озовали скупчени на метри от солената морска вода. Те гледаха право напред в далечината сякаш разучаваха тънката права линия на хоризонта.
- Не е ли странно? – попита с глух глас Денис.
- Кое?
- Е, как кое: всичко. Погледни само - небето, вятърът, миризмата на буря.
- Ами, разбира се, че не е. Просто ще има буря, това е.
Изведнъж се смълчаха вкупом. Право пред тях, на може би половин километът те съзряха нещо, което ги смрази. Изначално никой не можа с точност да определи какво представляваше то. Отдалече приличаше по-скоро на стена – дълга, широка и висока стена, която се движеше мощно към брега.
Някой извика:
- Приливна вълна!
В този миг всички се спогледаха – възможно ли беше? Дори Мартис, който отлично съзнаваше, че това е само сън, усети как кожата на ръцете и врата му настръхват.
- Бързо да се махаме! - изкрещя някой.
- Хайде, бягайте към бунгалото!
Те се втрурнаха през глава, обезумели от смесеното чуство на страх и възбуда, както и от мощният прилив адреналин, който изведнъж бе изпълнил кръвта и жилите им.
Бунгалото, към което се насочиха приятелите, бе в самото начало на плажната ивица. Отваряйки входната му врата, човек стъпваше направо върху ронливият кафяв пясък.
Мартис влетя в кухнята и без много да му мисли грабна един нож, бутилка с вода и ябълка. Чу зад себе си нервните гласове на другарите си, като и уплашените им трополящи стъпки, които катереха стълбището.
Докато се суетеше какво още да вземе, Мартис откри, че е забравил картата си, а тя, както вече стнана ясно, бе при парите, които пък останаха на плажа. Ала в същото време пред него, облечен в дънки и бял, ленен пуловер, изникна брат му.
- Готов ли си? – попита го Мартис, гледайки напълнената пътна чанта, която той носеше.
- Готов. Ами ти?
- Само си взимам якето и тръгвам.
- Зарежи якето! Време е да се махаме – с равен и решителен глас промълви брат му, обърна се и тичешком заизкачва мокрите, кални вече стълби.
Ненадейно Мартис осъзна нещо, което го слиса. Едва сега, той забеляза следното: бунгалото, в което се се развиваше действието, междувременно се бе превърнало в хотел. Вероятно с два, три и защо не и повече етажи.
Той се забърза, събра накуп вещите, които мъкнеше със себе си, уви ги в една влажна хавлиена кърпа и я завърза с коноп. Всичко стана за секунди. Вдигна глава и тъкмо се канеше и да поеме нагоре по извитите сумрачни стълби, когато една мисъл просветна в главата му – нека все пак да види какво е положението отвън. Без и капчица страх той се доближни до входната врата, бутна я и направи крачка напред. Беше тихо, ужасяващо тихо. Мартис се огледа наоколо и установи че вятърът е спрял, а клоните на брезите, които допреди малко се люшкаха безпомощно, сега почиваха в царствен покой.
Но имаше нещо ненормално, нещо изкуствено в цялото това спокойствие. Той напрегна и без това изтощените си сетива, опитвайки се да отсее онзи детайл, който правеше цялата тази картина да изглежда така стерилна. Изведнъж нещо погъделичка ходилото му – той погледна надолу. Първначанолно не реагира, дори му стана приятно – беше мека, нагорещена от парещото слънце вода. Сетне обаче мозъкът му направи логическата връзка – морето, бяха си говорили, се намираше на 200-250 метра от бунгалото (сега хотел). А водата, даде си сметка той, водата беше тук, при него, галеше пръстите на краката му. Без да мисли повече той се извърна и се спусна към леко открехната врата, блъсна я с все сила, и събрал цялата си енергия се затича по стълбите. Горе, мислеше си той, е спасението. Горе, каза си, ме чакат вече и сигурно се безпокоят. Но на кой ли етаж? Тичаше ли, тичаше. Вземаше по три стъпала наведнъж, а междувременно до умът ми стигаха няколко неща: миризмата на пропит с амоняк въздух, някакво далечно глухо бучене, което отекваше като гръм в съзнанието му и най-главното – тихото, ведро предусещане за светлина...
06.05.2010
гр. София
Погледна нагоре: за миг усети как сърцето му се свива от мрачно предчуствие. Зловещо тъмни и гъсто-къдрави облаци се пулеха свирепо над изсъхналата земя. Обикновено светлобелите, ситни песечинки сега изглеждаха мраморно сиви.
Ама че странна работа, мислеше си Мартис, докато изучаваше скорострелното движение на пенестата въздушна маса над главата си. Обикновено, когато времето е такова, вълните се къде-къде по-големи. Наистина чудно, много чудно. Той се обърна и се насочи към постланата небрежно на земята плажна кърпа. Седна и се загледа в покритата с какаово масло и пясъчни кристали ръка на Виктор, който надигаше запотено шише с ледена бира.
- Ей, Мартис, колко пъти съм ти казвал да не си оставяш парите при картата – провикна се се брат му. – А? Колко?
Като чу това, Мартис малко се поучуди – какви пари, каква карта, - но същевременно, знаейки че това е сън, го прие без да роптае.
Малко по малко вятъртът се засили: кърпите се разлетяха наляво-надясно, облаците от прах смесен с пясък се издигнаха спираловидно нагоре.
Незнайно защо изведнъж всичките пет момчета се бяха озовали скупчени на метри от солената морска вода. Те гледаха право напред в далечината сякаш разучаваха тънката права линия на хоризонта.
- Не е ли странно? – попита с глух глас Денис.
- Кое?
- Е, как кое: всичко. Погледни само - небето, вятърът, миризмата на буря.
- Ами, разбира се, че не е. Просто ще има буря, това е.
Изведнъж се смълчаха вкупом. Право пред тях, на може би половин километът те съзряха нещо, което ги смрази. Изначално никой не можа с точност да определи какво представляваше то. Отдалече приличаше по-скоро на стена – дълга, широка и висока стена, която се движеше мощно към брега.
Някой извика:
- Приливна вълна!
В този миг всички се спогледаха – възможно ли беше? Дори Мартис, който отлично съзнаваше, че това е само сън, усети как кожата на ръцете и врата му настръхват.
- Бързо да се махаме! - изкрещя някой.
- Хайде, бягайте към бунгалото!
Те се втрурнаха през глава, обезумели от смесеното чуство на страх и възбуда, както и от мощният прилив адреналин, който изведнъж бе изпълнил кръвта и жилите им.
Бунгалото, към което се насочиха приятелите, бе в самото начало на плажната ивица. Отваряйки входната му врата, човек стъпваше направо върху ронливият кафяв пясък.
Мартис влетя в кухнята и без много да му мисли грабна един нож, бутилка с вода и ябълка. Чу зад себе си нервните гласове на другарите си, като и уплашените им трополящи стъпки, които катереха стълбището.
Докато се суетеше какво още да вземе, Мартис откри, че е забравил картата си, а тя, както вече стнана ясно, бе при парите, които пък останаха на плажа. Ала в същото време пред него, облечен в дънки и бял, ленен пуловер, изникна брат му.
- Готов ли си? – попита го Мартис, гледайки напълнената пътна чанта, която той носеше.
- Готов. Ами ти?
- Само си взимам якето и тръгвам.
- Зарежи якето! Време е да се махаме – с равен и решителен глас промълви брат му, обърна се и тичешком заизкачва мокрите, кални вече стълби.
Ненадейно Мартис осъзна нещо, което го слиса. Едва сега, той забеляза следното: бунгалото, в което се се развиваше действието, междувременно се бе превърнало в хотел. Вероятно с два, три и защо не и повече етажи.
Той се забърза, събра накуп вещите, които мъкнеше със себе си, уви ги в една влажна хавлиена кърпа и я завърза с коноп. Всичко стана за секунди. Вдигна глава и тъкмо се канеше и да поеме нагоре по извитите сумрачни стълби, когато една мисъл просветна в главата му – нека все пак да види какво е положението отвън. Без и капчица страх той се доближни до входната врата, бутна я и направи крачка напред. Беше тихо, ужасяващо тихо. Мартис се огледа наоколо и установи че вятърът е спрял, а клоните на брезите, които допреди малко се люшкаха безпомощно, сега почиваха в царствен покой.
Но имаше нещо ненормално, нещо изкуствено в цялото това спокойствие. Той напрегна и без това изтощените си сетива, опитвайки се да отсее онзи детайл, който правеше цялата тази картина да изглежда така стерилна. Изведнъж нещо погъделичка ходилото му – той погледна надолу. Първначанолно не реагира, дори му стана приятно – беше мека, нагорещена от парещото слънце вода. Сетне обаче мозъкът му направи логическата връзка – морето, бяха си говорили, се намираше на 200-250 метра от бунгалото (сега хотел). А водата, даде си сметка той, водата беше тук, при него, галеше пръстите на краката му. Без да мисли повече той се извърна и се спусна към леко открехната врата, блъсна я с все сила, и събрал цялата си енергия се затича по стълбите. Горе, мислеше си той, е спасението. Горе, каза си, ме чакат вече и сигурно се безпокоят. Но на кой ли етаж? Тичаше ли, тичаше. Вземаше по три стъпала наведнъж, а междувременно до умът ми стигаха няколко неща: миризмата на пропит с амоняк въздух, някакво далечно глухо бучене, което отекваше като гръм в съзнанието му и най-главното – тихото, ведро предусещане за светлина...
06.05.2010
гр. София
Абонамент за:
Коментари (Atom)
