За българския Обама и електората

В началото на месец февруари тази година, пред българската диаспора в Чикаго, Бойко Борисов открито определи българския електорат като “лош човешки материал”. “Това е основата на населението в момента – 1 милион цигани, 700-800 хиляди турци, 2 милиона и половина пенсионери. Ей това е срещу ГЕРБ”, обясни кметът на София, неформален лидер на спомената партия и сериозен претендент за премиерското кресло след парламентарните избори тази година. Нагледен пример за политическо “харакири” ще си кажете вие. Без коментар. Всъщност, нужда от коментар има…
За преките политически противници на Борисов това е силен коз, чудесен инструмент в предизборните им стратегии; те осъждат остро “фашизоидното изказване” на Генерала и жаловито заплашват, че ще сезират Европейската комисия за расистките му настроения. Медиите, други партии и представители на различни слоеве от българското общество също заклеймиха подобно дискриминационно отношение.
Тези думи – впрочем в пълен разрез с европейската етика на публичното говорене – не биха предизвикали такъв грандиозен скандал, ако бяха изречени от друг политик, с по-малък рейтинг и по-малки шансове да се добере до властта. Проблемът тук е, че става дума за “лидер” радващ се на голяма подкрепа от страна на младите хора. Личност, която поне за момента успява да формира мнения и нагласи в обществото. Нещо като българския Обама, съдейки по неспирно растящото към него публично доверие. С това приликите между двамата се изчерпват.
Определено можем да твърдим, че българското публично пространство “привикна” към изцепките на Борисов – поне с това аз си обяснявам безучастната и пасивна позиция на родната ни интелигенция по случая; все пак липсата на аргументиран обществен дебат, вникване в дълбочината и анализа на негативните, дори опасни последици, които такива реплики могат да предизвикат, си е направо престъпна. Ако досега подхождахме с весело безразличие към популистките изказвания и инфантилните двустранни “подмятания на топката” в мача Станишев – Борисов, то ми се струва, че този път чашата все пак преля…
Неписан постулат е, че когато човек избере за свое поприще политиката, той автоматично губи част от свободата си. Интелектуалецът може да каже всичко. Залага само себе си и не носи споделена отговорност. За разлика от политика – той трябва да се съобразява с хората, които го избират, с последствията, които думите му могат да имат за същите тези избиратели.
До скоро кметът на София бе считан за гласа на народа. Без излишна официалност, на езика на хората той казваше нещата просто, както му дойдат. И очевидно продължава да го прави. По същество в това няма нищо лошо – напротив, ако внимателно се загледаме ще открием впечатляващи политически дивиденти; недоволни граждани винаги съществуват и не е трудно да се улови гребена на това недоволство, с пръст да се посочат виновниците за всички неуспехи: цигани, турци, пенсионери… Подобни нагласи са изцяло пропити с абсурдност и пълна политическа безотговорност.
Навсякъде по света расизмът като социална практика е тотално отречен. Като политическа платформа, той предполага само насилие, липса на толерантност и откровена разруха. С една дума – не води до нищо добро!
“Толкова ги мразя комунистите…” продължава в злополучната си реч Бойко Борисов. Но дали наистина е така? След като реши, че Възродителният процес не е чак толкова лошо нещо?! (насилствена асимилация на етнически малцинства, състояща се в смяна на арабско-турските им имена с български, забрана използването на друг език освен българския и в крайна сметка изгонването от родните им места), аз лично не съм много склонен да му вярвам. Характерната за тоталитарните времена номенклатурна реторика е здраво вкоренена в арсенала от ораторски способности на кмета на Столицата. Възприемането на избирателя като “материал”, още повече „лош”, е по-скоро присъщо за духa и парадигмата на друго, не на сегашното – модерното и демократично – време.
За “пробива отвътре”, който Борисов възнамерява да направи в Република Македония, чрез “икономическото й превземане” не си струва да се пише; такъв трогателен наивитет и мащабност на плановете ми идват в повече. Ако не бяха станали повод за влошаване на междусъседските ни взаимоотношения с Македония, те щяха да са просто… смешни.
Все пак добре е да се припомни на г-н Борисов – ако въобще някога го е знаел – че организацията (Държавата), на която възнамерява да застане начело, притежава един малко по-различен профил от тези на другите организации. Тя е универсална, неутрална и деперсонифицирана. Работи с понятието “граждани”, към които се отнася справедливо, т.е. третира ги по абсолютно еднакъв начин, без да ги дели на цигани, българи, французи, пенсионери, хубави, грозни и т.н… Иначе казано, тя обслужва обществения интерес, което се изразява в подсигуряване на гражданите на онези услуги, които всеки поединично, със собствени усилия не би могъл да си набави – правораздаване, събиране на данъците, отбрана, инфраструктура, образование и здравеопазване (тук дори не е монополист), защита на хората в неравностойно положение и т.н. , но списъкът не е дълъг. С други думи правителството трябва да се концентрира върху областите, в които е компетентно, и да остави гражданите да се развиват и да преследват целите си. Така поне се случва в нормалните демократични режими, в които всеки си знае работата и политиците не раздават оценки за “качеството на материала”.
Кузман К.