Франция – врява и безумство

Франция гори - буквално. Обхваната е от пламъци, вандализъм и пълен социален ступор. Бити полицаи, бунтуващи се преградия, коли, пламтящи като факли - една картинка, превърнала са в едва ли не периодичен феномен за страната през последните десетина години.
Причината: подетата от президента Никола Саркози реформа в пенсионната система.
Как започна всичко?
Смисълът на предложената реформа е минималната пенсионна възраст да бъде вдигната от 60г. на 62г. до 2018 година, а целта - да се избегне окончателният крах на френската система за социално осигуряване.

Вече повече от месец общественото недоволство и масовите протести сковават страната. Блокирани са летища, пристанища, жп и автогари, хотели. Университетите работят на облекчен режим, а някои са направо затворени. Учениците и студентите са в редиците на протестиращите синдикати, а броят на недоволните от правителствените мерки расте експотенциално (на места дори удря милион!).

Под обсада попаднаха и всички рафинерии, а горивото днес във Франция е дефицитна стока. Малкият и среден бизнес агонизира – липсата на суровини и недостигът на транспорт връзват ръцете на фирмите, подкопават целия производствен процес.
Загубите за икономиката се изчислявата в милиарди евро. Само за 8-те най-тежки дни на протестите бяха регистрирани загуби в размер на 32 милиарда евро - по 400 млн. на ден.

Звучи доста апокалиптично, но не е. Знаете ли, че над 70% от французите одобряват протестите и стачките, независимо, че социалният им живот практически е замразен, а имиджът на страната им се сгромолясва от ден на ден?
Тук вероятно, както е общоприето, трябва да кажем, че Франция е пример за гражданско самосъзнание, за будни и знаещи какво искат и как да го постигнат граждани и т.н, и т.н. Че, видите ли, този е „правилният подход”, а ние българите трябва да се поучим, да излезем на улицата и да изпотрошим и без това не особено богатото си отечество...

Истината е, че това са врели-некипели. Напротив. През последното столетие Франция се превърна в страна на абсурда и хаоса, а протестиращите в момента действително не знаят какво правят..
Но да разгледаме отблизо за какво става дума.
Във Франция (както и между другото в съседна ни Гърция) на всенародните протести се гледа не като на демократична форма на народно волеизлеяние срещу намесата на властимащите в свободите и правата гражданите, а като на начин за шантаж над държавата и, общо взето, национален спорт. Щом някаква група със собствен колективен интерес (било то учители, пилоти, машинисти), реши, че желае допълнителни придобивки за сметка на бюджета, събиран от всички данъкоплатци – и хоп – излиза на протест, а защо не и стачка; дори е по-ефектно.
Работата е там, че и французи, и италианци, и испанци – въобще цяла Западна Европа - привикнаха твърде много с така наречените „социални придобивки”. Конкретно за Франция: високи пенсии, 16 социални програми за борба с безработицата (за сметка на най-високите стойности за ЕС по същия този показател – 9,3 % за второто тримесечие на 2010г.), щедри обезщетения при безработица, несъобразено висока за пазарните условия минимална работна заплата, 35 часова работна седмица – това действително са „придобивки”, въпросът, обаче е кой плаща за тях.

Положението е следното: системата на обществено осигуряване в „страната на Молиер” е пред фалит. Твърде малко приходи и прекалено малък брой реално трудещи се, които да изплащат пенсиите на едно повсеместно застаряващо население. Държавният бюджет от години е на дефицит, вследствие на прекомерните задължения, които е поел към гражданите си. Понастоящем дефицитът е близо два пъти по голям от заветните 3% по „копенхагските критерии” на ЕС.

Погледнато отстрани положението е повече от задоволително – и стипендиите за университетите, и раздаваните по социален признак жилища, и земеделските субсидии – кой не би се радвал на подобна щедрост?! Ей на това му се вика „социална държава”, нали...
Истината е обаче е, че за всичко това все пак от някъде трябва да се вземат средства. Държавата не е генератор на такива; тя е консуматор; събира ресурса си от гражданите под формата на данъци и такси. Възможностите пред Президента и правителството не са много.

Първият и най-честен начин е – вдигането на данъците и намаляването на държавните разходи, въпреки че в условията на криза това ще рече задушаване на реалната икономика и бизнеса. Да, ама не – политическата цена на подобен ход, както се досещаме, е твърде висока (самият Саркози вече направи политическото си харакири, независимо му от правилния му в случая държавнически подход). Не са много правителствата, които с лека ръка биха пожертвали одобрението на електората си. (пример: Сапатеро, премиерът на Испания, с прискърбие съобщи на сънародниците си, че се вижда принуден да намали бюджетния дефицит: колкото и, по негови думи, да не му е приятно да прибягва до тази „дясна мярка”?!)

Вторият вариант – да се вземат заеми от международни финансови институции. Но тяхната лихва често е висока, а и обикновено носят със себе си рестриктивни политически условия – балансиран бюджет, премахване на важни за обществения рейтинг социални програми, разумна финансова политика – куп ограничения за правителството, което в такъв случай няма как да изпълни обещанията към избирателите си.

Има и трети – най-нечестният и опасен от всички: – безконтролното печатане на пари и обезценяване на валутата (както е, например в САЩ). Слава Богу този вариант е невъзможен, имай предвид факта, че Франция е в еврозоната, а там Европейската Централна Банка има монопол що се отнася до паричното предлагане.
Е, какво остава? Логичният, неизбежен и най-малко болезнен вариант е да се повиши, да кажем, минималната възраст за пенсиониране. Наистина половинчата мярка, но, както виждате, друга няма.

Представете си за секунда, вземайки предвид случващото се в момента, какво ще стане, ако Саркози вземе да намали размера на... минималната работна заплата? Или пък на социалните обезщетения при безработица – понякога те са толкова щедри, че как да не ги предпочетеш: стоиш си по цял ден вкъщи, получаваш си пари, да не си луд да се бъхташ, я?
Нормално ли е, според вас, френските работници да се трудят 6 месеца в годината, а през останалите 6 да пътуват из Европа, харчейки „обезщетенията си при безработица” из плажовете в Ибиса (аз лично познавам такива хора и това е масова практика сред младите работници)?

Понастоящем минималната работна заплата в страната е към 1340 евро, като французите работя само по седем часа на ден и се ползват с право на едномесечен отпуск за цялата година... А като прибавим и армадата от национални празници, се оказва, че да си работник във Франция не е кой знае какъв зор.
Както казахме, Франция е шампион по безработица в Европа – близо два милиона души, иначе казано – жителите София и Пловдив взети заедно. Това неминуемо предизвиква социално напрежение и дисбаланс. В отговор френското правителство от десетилетия трупа ли, трупа безполодни социални програми за борба с това явление (16 в момента) – без нито веднъж да се замисли върху причино-следствената връзка, или иначе казано: кое в крайна сметка създава предпоставката толкова много хора да нямат работа.

Стряскащите проценти по този показател са неизменно последствие от купищата държавни помощи, както и от пагубното политическо влияние на профсъюзите, лобиращи за прекалено висока минимална работна заплата - несъобразена с качеството на труд, предлагането и търсенето на работна ръка на пазара на труда в страната. Истинатa е, че при неадекватно висока цена на труда (10 пъти по скъпоплатен от този в България), много хора, които иначе биха имали доход, развивайки се професионално непрекъснато, днес стоят без работа.

Хайде сега да направим едно простичко предположение – какво би станало, ако парите, похарчени за безрезултатните социални програми, бяха оставени чрез по-ниски данъци у бизнеса, който така или иначе винаги се нуждае от още и още хора? Щеше ли ефекта да е същият? Надали.

Да ви призная, не завиждам на финансовия министър на Франция – каквото и да направи, откъдето и да реши да „клъцне”, за да намали разходите, го грози или медиен линч, или блокиращи страната стачки, а може би и двете на наведнъж.

За финал смело можем да кажем, че Стара Европа, въпреки старостта си, не e натрупала мъдрост. Тя е забравила, че материалното благоденствие и социо-културният разцвет, които са царяли някога на континента (по инерция от Индустриалната революция), са плод на: 1) реално производство, 2) дейни и смели личности, 3) условия на съзидателна конкуренция, 4) акумулиран капитал (спестявания), чрез които да се финансират производствените инвестиции.
Това, което днес виждаме, е своебразният контрапункт на гореказаното – негативистично и агресивно настроена обществена маса (в голямата си част емигрантска), държава, взимащата от прозводителите и даваща на определени групи по интереси, огромен държавен апарат и тежки административни препъни камъни пред бизнеса.

Че Франция гори – гори, а омагьосаният кръг е все по адски. От някогашна „люлка на цивилизацията”, днес тази страна стремително се преобразява в олицетворение на криворазбраната „социална справедливост” и „псевдосолидарността”. Общество, в което Разумът е тотално загърбен, а всеки инакомислещ човек е аутсайдер. Време е да се разбере, че френската ера е на прага на своя окончателен залез – както морален, така и финансов. Въпрос само и единствено на време.

И последно: глашатаите на „социалната държава” тикат напред нечестния аргумент, че по-добре да се плаща на определени групи от обществото за да не правят нищо или да маркират дейност, отколкото да се нарушава „кохезията” и „социалния мир”. Това е друг начин да се каже: по-добре да си плащаме иначе току-виж сме станали жертви на „безредиците” и проявите на насилие от страна на враждебни и неуважащи закона агресивни престъпници. Това може да бъде аргумент само на страха и слабостта, и практически значи следното: и психологически, и физически терор. Подобен подход подрханва погрешни нагласи и очаквания у облагодетелстваните от него, а нали знаете какво станало когато на мишлето му подали бисквитка? Поискало си чаша мляко...

25.10.2010 г.
гр. София